Той намери вода в каната на мивката и бързо се освежи. Въпреки това стигна точно пред трапезарията навреме, за да види слугите да изнасят яденето и да чуе събралите се да вдигат тост с чашите си с лимонада, за да поздравят Питър О’Нийл по случай годежа му с Елзи Фич.
Следваха поздравления. Елзи бе хубава, мила — малко апатична според Иън — но за човек като Питър вероятно така бе най-добре.
Освен това беше много, много богата.
— Иън!
Гласът на баща му. Зад него. Иън забрави всичко, потънал в прегръдката на баща си. После Джарет отстъпи на крачка от сина си и го изгледа с тъмни като въглен очи.
— Изглеждаш чудесно, сине. Наистина, прекрасна гледка за тези остаряващи очи.
Иън се засмя.
— Като говорим за остаряване, честит рожден ден, татко.
— Наистина е честит. Всичките ми деца ще са си у дома. Нямам търпение да прекарам малко време с вас, да чуя какво става по света.
— Татко, не съм съвсем сигурен, че ще искаш да чуеш за света. Не можеш да си представиш каква е ситуацията.
— Имай ми доверие. Видял съм какво ли не. Ще успея да си представя всичко, което ми съобщиш. Много се страхувам за страната и за щата ни.
— Разделянето във възгледите става толкова дълбоко, че се боя, че никога няма да може да се поправи.
— Ще поговорим по-късно — каза Джарет. — Мисля, че майка ти току-що изпрати господата в библиотеката и една сюрия млади дами ще тръгнат към стълбите, за да подремнат преди вечерните празненства. Естествено предполагам, че сигурно предпочиташ да си обграден от млади дами, но чичо ти ще иска да те види и не толкова младите дами ще прекарат само няколко минути с господата, така че и леля ти да може да те целуне и прегърне.
— Неотдавна видях чичо Джеймс и леля Тийла. Казаха ли ти?
— Изглежда, че те наистина те виждат по-често от нас, след като прекарваш толкова много време в базата в Кий Уест. Хайде, да идем в библиотеката и да се дръпнем от пътя на дамите.
— Както желаете, сър — рече Иън. Той последва баща си с недоволно изражение.
Както Джарет го бе предупредил, тъкмо бяха влезли в библиотеката, когато антрето сякаш се изпълни с кикотещи се, пухкави създания, всички облечени в поли, пълни с толкова много колосани фустанели, че вероятно можеха да служат за строителни подпори. Няколко от тях, дъщери на стари приятели, забелязаха Иън и го прегърнаха и целунаха за добре дошъл.
В суматохата му се стори, че вижда вихър на сини брокатени цветя и деликатно лице с цвят на слонова кост: блондинката със златните коси, която се дуелираше, заобиколена от почитатели на поляната.
Преди да успее да разпита баща си за момичето, обаче, в коридора се появи леля му.
— Иън! — поздрави го тя със задоволство и той я посрещна с прегръдка и целувка по бузата и когато отново вдигна поглед, малката огнена сирена бе изчезнала.
— Почакай. Почакай, моля те. Трябва да почакаш!
Алена почти бе успяла да избяга от къщата.
Почти.
Бе стигнала до задните врати, които се отваряха от голямото антре и водеха към гъстата борова гора отзад. Като чу да викат името й, тя се поколеба за миг, но не твърде дълго. Питър О’Нийл я бе видял. И сега бързаше към нея.
— Питър, остави ме! — заповяда тя твърдо.
Ала Питър продължаваше да се приближава с тъжно упорито изражение на лицето. Красиво лице — поне така си мислеше до днес. Очите му бяха водно сини, чертите му — чисто аристократични, а косата му бе светлокафява и дълга до раменете, с естествено начупени краища. Той бе елегантно облечен в сив редингот, колосана бяла риза и брокатена жилетка. Обаче сега може би за първи път тя го изгледа от главата до петите и не усети никакво чувство. Водните му очи не бяха красиви, а безволеви.
Въпреки това хватката върху ръката й бе здрава.
— Трябва да говоря с теб! — рече той настоятелно. Задърпа я силно за ръката.
Тя можеше да се отскубне от него. Можеше да заплаши, че ще вика. Питър щеше да пусне ръката й като горещ картоф — той презираше всякакви скандали. Но въпреки разумните й намерения, тя му позволи да я отведе от вратата.
Грешка. Откри, че я води в килера на иконома.
Е, може би любовта умира трудно, самоиронизира се тя.
— Какво има, Питър?