— Какви заповеди, Иън? Поговори ми, кажи ми какво става, сподели всичко с мен.
Той я изгледа. Господи, тя бе красива, кичури от блестящата й коса се спускаха по налетите й гърди, гладкото й тяло бе прекрасно, очите й — пълни със загриженост. Но още като отвори уста, за да й заговори, някаква странна интуиция го накара да замълчи.
Отново я притегли в обятията си.
— Просто ситуацията е такава, любов моя — рече той. И после й каза някои неща за многото войски от различни щати, които прииждаха към Вашингтон. Даде й внимателно подбрана информация, неща, които лесно можеше да се научат и се запита как е възможно, когато тя се оказа толкова прекрасна съпруга сред всичко останало, той да бъде толкова…
Неспокоен, по дяволите.
— Естествено, скъпа, най-важната информация, която ни трябва сега е свързана с предстоящото придвижване на войските — каза Роуз Грийнхау на Алена, като междувременно си играеше с Шон.
Жената бе абсолютно изумителна, помисли си Алена. Откакто Роуз за първи път намекна, че тя може да направи нещо добро за Конфедерацията във Вашингтон, нещата бяха започнали да се развиват с шеметна бързина.
Роуз бе станала център на кръг от шпиони.
Най-напред към Роуз се обърна капитан Томас Джордан, който служеше като помощник-интендант на персонала на Военното министерство. Макар че капитан Джордан бе служил на Съюза, той тайно бе подготвял шпионска мрежа дълго преди бомбардирането на Форт Съмтър и мисис Грийнхау — която бе явна привърженичка на Юга, но също истински доайен на вашингтонското общество и приятел и довереник на мнозина високопоставени служители — изглеждаше идеалната жена, която да включи в мрежата си. Капитан Джордан сега се бе присъединил към Конфедерацията, но бе оставил един шифър у Роуз и тя щеше да му предава информация през вражеските линии.
Беше страшно. И фантастично.
Банкери, общественици, лекари, прислужници и дори войници бяха част от тайния кръг на Роуз. Много хора във Вашингтон бяха привърженици на южняшката кауза, въпреки че това бе столицата на Севера. Алена се радваше да помага на Роуз с каквото може, особено след като задачите й обикновено бяха много прости. Роуз омайваше двама мъже: полковник Кийс, който бе секретар на генерал Уинфийлд Скот, главнокомандващия генерал на войската, и сенатор Уилсън от Масачузетс. Като гостенка на Роуз, Алена привличаше определени мъже в разговор и изтръгваше от тях всичката възможна военна информация. Това бе лесно и Роуз бе доста доволна от нея.
Алена страстно се впусна в работата си: колкото по-добра информация имаха южняшките командири, толкова по-бързо можеше да свърши всичко. Роуз я бе научила какво трябва да измъкне добрият шпионин: описание и крайна цел на силите, броя на артилерията, кавалерията и пехотата, планираните дати на потегляне и пристигане.
Понякога Алена се разстройваше, като осъзна, че не един омаян мъж изгаря от нетърпение да й каже как е минал денят му, докато Иън не споделяше нищо — независимо колко жарка е страстта им. Чудеше се защо той си мълчи, но понякога се радваше, че й казва толкова малко, защото едно е да шпионираш за страната си, а друго — да предадеш съпруга си.
Когато пролетта премина в лято, ситуацията между Севера и Юга стана още по-враждебна.
В началото на юли Алена се върна вкъщи от един следобеден чай, за да открие Иън в спалнята с Шон, който бе почти на шест месеца и спеше спокойно в ръцете му. Държеше сина си с такава нежна близост, че Алена усети болка в сърцето си — и внезапен страх.
— Иън? — попита тя нервно и бързо се приближи до него, като коленичи и сложи ръце на коленете му.
— Шшт — прошепна той и тъжно се усмихна, като стана и положи Шон в люлката му. Върна се при Алена и се наведе, за да й помогне да се изправи. — Утре отплавам — рече той.
Тя остро си пое дъх. Още не знаеше за никакво придвижване на войските. Армията бе започнала да се събира във Вашингтон, но според най-добрите източници на Роуз нямаше да тръгне преди средата на юли.
— О, Иън! — прошепна тя.
Той не й каза нищо друго, но пъхна ръка под коленете й, за да я вдигне на ръце. Тя се улови за врата му. И преди я бе оставял, но този път… този път нещо не бе наред.
Те оставиха Шон да спи в стаята й, докато Иън занесе Алена по коридора до своята. Щорите бяха спуснати. Следобедът бе мрачен. Той я положи, без да пророни нито дума. Тя свали сабята и калъфа му, усещайки синия огън на очите му върху своите. Той свали куртката и ризата си и после я взе в обятията си. Целуваше я, прегръщаше я, вкусваше я, превземаше устата й с яростен глад.
И двамата някак усещаха, че този път сливането им трябва да остане запечатано в сърцата и ума им много дълго време. Той свали дрехите й. Някои копчета бяха разкопчани. Други — скъсани от плата. Той целуваше плътта й навсякъде, сякаш оставяше отпечатъка си върху нея, сякаш поемаше в себе си вкуса, допира и уханието й, за да го съхрани сега и завинаги. Тя се любеше също толкова страстно, със същата самозабрава, много пъти близо до сълзи, като се чудеше как е възможно да усеща такава болка, примесена с толкова удоволствие и сладко, болезнено щастие. Толкова й се щеше да го запомни до последната подробност. Тя се прилепи до него и го целуваше, възбуждаше и вкусваше на свой ред и дори когато бе изтощена, толкова задоволена, че едва можеше да помръдне, тя продължаваше да го прегръща, допряла буза до гърдите му и не можеше да спре внезапно рукналите сълзи, които намокриха и двамата.