— Ще се върна вкъщи — прошепна й той.
И тя можа само да отвърне:
— Какво е вкъщи, Иън?
— Където си ти.
— Война е…
— Няма да ме застрелят — обеща й той.
— Може да те намушкат с байонет. Или да те обесят — прошепна тя.
— Да ме обесят ли! Шпионите ги бесят, любов моя. Аз не съм шпионин.
През нея премина хлад.
— Но…
Той се обърна и нежно я взе в обятията си.
— Обичам те, Алена. Казвам го с цялото си сърце, сила и страст и това е още по-необичайно, защото ние бяхме така далечни, толкова се карахме и въпреки това… Аз те обичам. Силно, с цялото си сърце. И не мога да ти предам колко съжалявам, че моята гордост и чест не ми позволяват в този конфликт да заема ролята, която ти искаше от мен. Не мога, Алена, но наистина те обичам и се кълна, че ще се върна вкъщи. При теб.
— О, Иън! — От очите й отново бликнаха сълзи. Той ги спря с целувки. Целуваше я нежно. Отново се люби с нея, докато тя се отпусна, изтощена.
Алена заспа.
А когато се събуди, него го нямаше.
И всъщност тя не осъзна ужаса, който я изпълни, но в сърцето си разбра. За тях войната всъщност бе започнала този ден.
Иън бе този, който предаде Флорида, Конфедерацията, семействата им, помисли си тя.
Тогава защо усещаше такава ужасна вина… такава болка? Такъв страх?
21
Алена се зарадва, когато много бързо се научи да си кореспондира с кодове. Много се възхищаваше на Роуз, понеже жената не бе оформила възгледите си сляпо, а бе прекарала известно време в конгреса, бе слушала дебатите на сенаторите и представителите. Знаеше няколко езика и често бе присъствала на дела във Върховния съд. Следвайки примера на Роуз, Алена реши да научи испански — език, с който вече бе запозната поради многото кубинци, които плаваха във водите на Флорида и многото индианци, които говореха испански. Роуз я бе уверила, че езиците могат да са добро оръжие на всяко бойно поле.
Но въпреки това малко след като Иън замина, Роуз каза на Алена, че трябва да ускорят операциите си. Бе страшно необходимо да пратят определена информация от другата страна на Потомак. Роуз прати Алена на юг през съюзническите линии, където трябваше да се срещне с един таен агент, капитан Луис, който щеше да я чака в покрайнините на Александрия. Информацията бе толкова важна, че не биваше да попадне у врага. Генерал Макдауъл от съюзническата армия планираше да направи изненадващо нападение над двайсетте хиляди войници на Боржар, събрани в Манасас Джанкшън, близо до потока Бил Рън, само на трийсетина мили от Вашингтон.
Алена, която пътуваше с една от прислужниците на Роуз, лесно можеше да стигне до Александрия. Тя намери капитан Луис, млад мъж в дрехи на обикновен фермер, да купува лауданум за главоболието на жена си. Алена бързо му подаде бележката и той й благодари.
Мина съвсем гладко, но когато се прибра вкъщи тази вечер, Алена се тресеше. Прекара цялата вечер, прегърнала Шон, дори когато той не искаше да го прегръщат. Каза си, че конфедератите бързо ще се справят с янките — все пак бяха привлекли толкова много от добрите бойци на Съюза! — и независимостта на Юга щеше да бъде приета. Югът можеше да поддържа толкова приятелски отношения със Севера, колкото Съединените щати с Канада напоследък!
Но битката при Манасас, или Бул Рън, започна само четири дни по-късно.
Половината от обществото на Вашингтон отиде дотам, за да наблюдава спектакъла.
Не и Алена. Тя си остана вкъщи, толкова нервна, че почти й прилоша.
След битката излезе и застана на улицата, вътрешно разкъсана, когато войската на Макдауъл, прогонена от конфедератите, главно защото въстаническата армия бе толкова добре подготвена за „изненадващата“ атака, се връщаше в града.
Осакатени, мръсни, кървави. Войници, които влачеха други войници с последни сили. Алена, Лили, Хенри и другите прислужници застанаха до оградата и подаваха вода на съкрушените, отпаднали мъже. Алена погледна лицата им — кални, с полепнали с кръв коси — погледна в очите им и видя ужаса на войната. Тези съюзнически войници се превърнаха в индивиди за нея и тя не можеше да не се почувства съкрушена от видяното.