На Иън му се щеше и чичо му да гледа така на войната, но Джеймс не можеше. Като клекна, за да разгледа терена наоколо, Иън имаше чувството, че някой сякаш сграбчи сърцето му и го стисна здраво. Бе чул за смъртта на Лорънс в Манасас. Чак като навлезеше толкова навътре в блатата, колкото сега, започваше да му липсва връзката със света. Обикновено чуваше какво става доста бързо, понеже използваше Кий Уест за главна база и корабите идваха и си отиваха доста често, като носеха новини и запаси. Сега обаче бе изолиран в блатата вече няколко дни. С Джейк бе установил подвижен лагер насред вражеска територия — толкова прикрит от това, което повечето хора смятат за смъртоносната опасност на блатото, че никога нямаше да бъде открит. Хълмът бе висок, обрасъл с борове и ограден с вода от трите страни, а последният пристъп към него бе естествено ограден от гъста редица дървета. Бе достатъчно близо до водата и достатъчно голям, за да се съберат няколко колиби и обор за конете. Иън трябваше да има коне тук, за да се придвижва бързо из полуострова.
— Е? — попита отново Джейк.
Иън отново го погледна. Дърветата бяха толкова нагъсто, че можеше да скрият дори сгради — а той искаше само няколко колиби. Теренът щеше да е страшно коварен за всеки, който не е запознат с него.
Той кимна, поглеждайки към Джейк.
— Идеално е. Ще доведа хората си вдругиден и ще започнем да строим.
— Защо не утре?
Иън сви рамене.
— Трябва да уредя някои лични въпроси.
Тази вечер, под прикритието на нощта, той напусна мангровия бряг в малка лодка с гребла. Тръгна сам. Бе само по панталони, бос и гол от кръста нагоре, не защото искаше да захвърли униформата си, а заради жегата.
Стигна до Беламар. Още докато се приближаваше до брега, той чу гневен женски глас да вика към него:
— Стой!
Той се намръщи и продължи напред.
— Стой или ще ти пръсна мозъка, по дяволите!
Бе гласът на Джен.
— Джен, аз съм, Иън.
Лодката му стигна до брега. Той я видя да стои на лунната светлина, с пушка, насочена в сърцето му. Обзе го жал. Тя все още бе красива, но бе измършавяла и изпита, а в очите й имаше див блясък. Не носеше рокля, а стари мъжки панталони, пристегнати с въже и мъжка риза и ботуши. Над челото й имаше ниско прихлупена смачкана сламена шапка.
— Джен, аз съм, Иън!
— Проклет, презрян янки! — извика тя към него.
— Дойдох да те видя, защото съжалявам. Ужасно съжалявам.
Бадемовите очи на братовчедка му просветнаха в тъмното.
— Махай се, Иън.
— Хайде, стига. Това е собственост на жена ми…
— И жена ти може да дойде, когато пожелае. Махай се или ще те застрелям. Ти си янки. Мразя янките.
— Джен, аз съм братовчед ти Иън!
Тя продължи да държи пушката насочена към сърцето му. Иън реши да не обръща внимание на това. Той прекрачи лодката си и стъпи на мокрия пясък.
— По дяволите, Иън, ще стрелям! — извика тя.
Той я погледна в очите — красивите й бадемови очи. Той помисли за добротата и нежността й, когато бе утешавала Алена при смъртта на Теди. Продължи да върви срещу нея.
Пушката се опря в гърдите му.
— Ще те застрелям, Иън.
Той се спря само за секунда. После бутна пушката настрана.
— Не, няма да ме застреляш, Джен, защото те обичам и съжалявам, страшно съжалявам.
Тя остави пушката да падне, когато той я взе в обятията си. И тя заплака.
Скоро още хора се изсипаха от къщата.
— Джен! — чу той гласа на леля си Тийла, изпълнен със загриженост.
— Дженифър! — извика Джеймс към дъщеря си.
— Джен! — обади се и Джером зад него. И после всички те впериха поглед в Иън. След малко чичо му въздъхна дълбоко.
— Сега трябва да си вървиш, Иън. Ти си врагът тук, нали разбираш.
Той усети как Дженифър се е залепила плътно за него и я прегърна здраво в отговор.
— Той не е врагът, той е племенникът ми! — рече Тийла вироглаво.
— Майко — уведоми я Джером тихо, — Иън е вражески войник. — Очите на Джером, тъмнокобалтови като неговите, прободоха Иън. — Иън знае, че трябва да върви. Боже господи, сега в тези води е пълно с бунтовници… Иън, глупако, тук си в опасност!
— Тази вечер е в безопасност в тази къща — настоя Тийла. Тя се извърна към мъжа си с насълзени очи. — Тук е в безопасност — повтори тя.
Джеймс изпусна дълга въздишка. Погледна дъщеря си, която продължаваше да хлипа в обятията на Иън. Вдигна безпомощно ръка.
— До утре трябва да те няма, Иън. Проклет да съм, ако оставя най-големия син на брат ми да бъде застрелян на собствената си земя. И проклет да съм, ако помогна на Съюза, разбра ли?
— Да — рече Иън и се запъти към къщата с роднините си, все още прегърнал Дженифър.
След като Тийла му сервира чиния от гъстата си яхния от миди, тя разказа на Иън всичко, което знаеше за семейството му. Тиа и Джулиън водеха обичайния си живот в Симарон, макар и да се говореше, че Симарон можело да бъде конфискуван.