– Вече го схванах – отвръщам.
– Явно онзи Дрю, който помогна на Питър в нападението с кухненския нож – продължава Тобиас, – след като го изхвърлиха от Безстрашните, се е опитал да се присъедини към същата група безкастови, в която е бил и Едуард. Обърна ли внимание, че Дрю не се вижда никъде наоколо?
– Едуард убил ли го е? – питам.
– Почти – отговаря Тобиас. – Явно заради това другият трансфер – май името ѝ беше Мира – е напуснала Едуард. Не е могла да го понесе.
При мисълта за полумъртвия Дрю в ръцете на Едуард не усещам нищо. Дрю нападна и мен.
– Не ми се говори за това – казвам.
– Дадено – отвръща Тобиас. После докосва рамото ми. – Трудно ли ти е пак да си в къща на Аскети? Мислех да те питам по-рано за това. Можем да идем на друго място, ако искаш.
Дояждам втората филия. Всички къщи на Аскетите са еднакви, тази дневна е същата като нашата и това би ми навяло спомени, ако се огледам по-внимателно. Всяка сутрин през щорите се процежда достатъчно светлина, за да може баща ми да чете. Тракането на иглите за плетене на мама вечер. Но нищо не ме задушава при тази мисъл. Това все пак е нещо.
– Не ми е лесно – отговарям, – но не е толкова зле, колкото си мислиш.
Той вдига вежди.
– Честна дума. Симулациите в централата на Ерудитите… някак успяха да ми помогнат да издържа. – Свивам вежди. – Или пък обратното – по-скоро ми помогнаха да не се напрягам толкова да издържа. – Така звучи по-точно. – Някой ден сигурно ще ти разкажа всичко. – Гласът ми е някак отнесен.
Той докосва бузата ми и въпреки че се намираме в стая, пълна с хора, огласявана от разговори и смехове, бавно ме целува.
– По-полека, Тобиас! – провиква се мъжът от лявата ми страна. – Ти не си ли възпитаван от Дървените? Щото си мислех, че вие само се държите за ръце.
– Тогава как ще си обясниш, че и Аскетите раждат деца? – вдига вежди Тобиас.
– Те идват на бял свят, водени единствено от силата на волята – намесва се жената, седнала на подлакътника на креслото. – Ти това не го ли знаеше, Тобиас?
– Дори не съм подозирал – ухилва се той. – Моите извинения.
Всички избухват в смях. Тогава ми хрумва, че може би това е всъщност истинската каста на Тобиас. Те не се отличават с някакви специални добродетели. Приемат като свои всички цветове, всякакви дейности, всички добродетели и всички недостатъци.
Не разбирам какво ги свързва и ги държи заедно. Единственото общо помежду им, доколкото ми е известно, е че са се провалили. Но каквото и да ги обединява, то, изглежда, е напълно достатъчно.
Имам чувството, че най-после виждам Тобиас такъв, какъвто е в действителност, а не какъвто го познавам от нашата връзка. Тогава наистина ли го познавам добре, щом досега не съм виждала тази негова страна?
+ + +
Слънцето клони към залез. Секторът на Аскетите обаче няма намерение да утихва. Безстрашните и безкастовите бродят из улиците, едни – стиснали бутилка, други – с пистолет в ръка.
Отпред Зийк бута инвалидната количка на Шона пред къщата на Алис Брюстър, бившия лидер на Аскетите. Двамата не ме виждат.
– Направи го пак! – настоява тя.
– Сигурна ли си?
– Да!
– Добре, тогава… – Зийк се затичва, бутайки количката. Когато се отдалечава толкова, че едва го виждам, той се вдига на мускули на ръчките, така че краката му вече не докосват земята и двамата политат надолу по улицата. Шона пищи, Зийк се смее.
На следващата пресечка завивам наляво и тръгвам по разбития тротоар към сградата, където кастата на Аскетите провеждаше месечните си сбирки. Макар да е минало много време, откакто идвах тук за последно, още помня къде се намира. През една пряка на юг, две на запад.
Докато крача, слънцето бавно се спуска към хоризонта. В привечерния здрач всички сгради наоколо губят цветовете си и стават сиви.
Фасадата на централата на Аскетите е прост бетонен правоъгълник, както и всички останали постройки в сектора на Аскетите. Но когато бутам входната врата, вътре ме посреща познатото дюшеме и наредените в квадрат дървени пейки. В центъра на тавана има прозорец, през който нахлува оранжева слънчева светлина. Той е единствената украса на залата.
Отпускам се на старата ни семейна пейка. Аз обикновено сядах до татко, а Кейлъб – до мама. Сега се чувствам като последния оцелял от фамилията. Последният Прайър.
– Хубаво е, нали? – Маркъс се появява отнякъде и сяда насреща ми, сключил ръце в скута. Слънчевият сноп пада помежду ни.
Челюстта му е посиняла на мястото, където го удари Тобиас. Косата му е наскоро подстригана.
– Чудесно е – отвръщам, заставайки нащрек. – Какво правиш тук?