– Дадено.
Преди да успее да продължи, вратата на столовата се отваря и вътре влиза група Аскети. И те като мен са облечени в дрехи на Миротворците, но и на тях им личи от коя каста са всъщност. Държат се скромно, но не са мрачни – усмихват се на Миротворците, покрай които минават, кимат с глава, неколцина дори се спират да разменят любезности.
Сюзън сяда до Кейлъб с лека усмивка. Косата ѝ е прибрана назад в обичайното кокче, но иначе блести като златна. Макар да не се докосват, двамата с Кейлъб са малко по-близо един до друг, отколкото се полага за приятели. Поздравява ме с кимване на глава.
– Извинете – казва. – Прекъснах ли ви?
– Не – отговаря Кейлъб. – Как си?
– Добре. Ами ти?
Тъкмо се каня да духна от столовата само и само да не се наложи да участвам в този предпазлив любезен аскетски разговор, когато влиза Тобиас с изтормозен вид. Изглежда е работил в кухнята цяла сутрин – част от споразумението ни с Миротворците. Утре е мой ред да се трудя в пералното.
– Какво става? – питам, щом сяда до мен.
– В еуфорията при изготвянето на резолюцията относно конфликта Миротворците явно са забравили, че да си вреш носа в чужди работи, е много по-взривоопасно – отговаря той. – Ако се задържим по-дълго тук, ще ме предизвикат да наръгам някого и гледката никак няма да е красива.
Кейлъб и Сюзън го поглеждат едновременно с явна изненада. Неколцина от Миротворците по съседните маси прекъсват разговора и се вторачват в него.
– Добре ме чухте – заявява им Тобиас. Всички отклоняват очи.
– Та да повторя въпроса – продължавам, покривайки уста с длан, за да скрия усмивката си: – какво става?
– Ще ти разкажа по-късно.
Явно има връзка с Маркъс. Тобиас никак не обича недоверчивите погледи на Аскетите, когато говори за жестокостта на Маркъс, а Сюзън седи точно срещу него. Стискам ръце в скута си.
Аскетите сядат на нашата маса на почтителна дистанция през две места, въпреки че повечето ни поздравяват с кимване. Всички те са семейни приятели, съседи или колеги и доскоро присъствието им би ме накарало да седя тихо и да не привличам вниманието върху себе си. Сега то ме подтиква да говоря по-високо, за да се разгранича колкото се може повече от предишната си същност и болката, която я съпътства.
Тобиас замръзва на място, когато една ръка се стоварва върху рамото ми и предизвиква болезнени бодежи в дясната ръка. Стискам зъби, за да удържа стенанието.
– Простреляна е в рамото – казва Тобиас, без да поглежда към мъжа зад мен.
– Моите извинения. – Маркъс сваля ръката си от рамото ми и сяда от лявата ми страна. – Здрасти.
– Какво искаш пък ти? – питам.
– Беатрис – обажда се тихо Сюзън, – не е необходимо да…
– Сюзън, моля те – тихо я прекъсва Кейлъб. Тя стиска плътно устни в права линия и поглежда встрани.
Свивам вежди и се обръщам към Маркъс.
– Попитах те нещо.
– Искам да обсъдя нещо с теб – отговаря Маркъс. На вид е спокоен, но очевидно е вбесен – отсечената интонация го издава. – Заедно с останалите Аскети решихме, че не бива да оставаме тук. При неизбежното разрастване на конфликта в града би било егоистично да сме от тази страна на оградата, когато малцината оцелели от нашата каста са вътре. Молбата ни е да ни съпроводиш.
Това не го очаквах. Защо Маркъс ще иска да се върне в града? Дали това наистина е само решение на Аскетите, или той цели нещо друго – нещо, което е свързано с информацията, съхранявана от кастата?
Наблюдавам го втренчено няколко секунди, после поглеждам Тобиас. Той малко се е поуспокоил, но още седи със забити в масата очи. Представа нямам защо се държи така в присъствието на баща си. Никой, дори Джанийн, не е способен да накара Тобиас да трепери.
– Ти какво мислиш? – питам.
– Според мен трябва да напуснем вдругиден – отговаря Тобиас.
– Добре. Благодаря ви – казва Маркъс. После става и отива в другия край на масата, при останалите Аскети.
Премествам се сантиметър по-близо до Тобиас. Не знам как да го успокоя, без да влоша още повече положението. Взимам ябълката в лявата си ръка, а с дясната хващам неговата под масата.
Но не мога да откъсна очи от Маркъс. Иска ми се да науча повече за онова, за което си говореха с Йохана. А щом искаш да научиш истината, понякога се налага да бъдеш настоятелен.
5
След закуска казвам на Тобиас, че отивам да се поразходя, но вместо това тръгвам подир Маркъс. Очаквам да поеме към спалните помещения за гости, но той минава напряко през полето зад столовата и влиза във водопречиствателната станция. Застоявам се на първото стъпало. Наистина ли искам да направя това?