Малобройни гласове се опитват да протестират, но в общи линии никой не е изненадан от това решение. Вероятно си дават сметка какво може да постигне Джанийн чрез симулацията.
Лин недоволно простенва и поглежда Юрая.
– И сега какво, трябва да останем!
– Ти трябва да останеш – отвръща той.
– И теб уцелиха – настоява тя. – Видях те.
– Нали помниш, че съм Дивергент? – казва той. Лин подбелва очи и той бърза да продължи, за да не се налага да слуша наново теориите на Лин за конспирация на Дивергентите. – Както и да е, бас ловя, че тебе никой не те брои, пък и какъв е шансът да активира точно теб, щом знае, че всички, свързани със симулацията, са останали тук?
Лин въси вежди, докато обмисля думите му. Но се развеселява – доколкото изобщо Лин може да бъде весела – когато Тори отново заговаря.
– Останалите от нас ще се разделят на групи, съставени от безкастови и Безстрашни – продължава тя. – Една голяма част ще се опита да проникне в централата на Ерудитите и да си проправи път, освобождавайки сградата от тяхното присъствие. Няколко по-малки групи ще продължат незабавно към най-високите етажи, за да се отърват от ключови ръководители на Ерудитите. По-късно тази вечер ще разберете към коя група сте причислени.
– Атаката е планирана за след три дни – обявява Евелин. – Гответе се. Това начинание ще бъде трудно и опасно. Но безкастовите са свикнали с трудностите…
При тези думи безкастовите надават одобрителни викове и аз си припомням, че ние, Безстрашните, само преди няколко седмици критикувахме Аскетите, задето снабдяват безкастовите с храна, вода и други необходими неща. Как толкова лесно се забравя това?
– А Безкастовите са свикнали с опасностите…
Всички около мен вдигат юмруци във въздуха и крещят. Гласовете им кънтят в главата ми и раздухват победоносен огън в гърдите ми, който може да ме подтикне да се присъединя към тях.
Погледът на Евелин е прекалено празен за човек, който държи разпалена реч. Лицето ѝ повече прилича на маска.
– Долу Ерудитите! – провиква се Тори и всички повтарят думите ѝ; гласовете им се сливат, независимо към коя от двете групи принадлежат. Сега пред нас има общ враг, но дали това ни превръща в приятели?
Забелязвам, че Тобиас не участва в общото ликуване. Кристина също.
– Това не ми се вижда редно – казва тя.
– Какво искаш да кажеш – обръща се към нея Лин, докато наоколо виковете стават все по-оглушителни. – Не помниш ли какво ни причиниха? Блокираха мозъците ни със симулацията и ни принудиха да убиваме хора, които дори не познаваме. Избиха всички лидери на Аскетите.
– Така е… – отвръща Кристина. – Само че… като нападнем централата на Ерудитите и избием всички, няма ли да постъпим по същия начин, както те постъпиха с Аскетите?
– Сега е различно. Това не е непровокирана атака – отвръща ѝ намръщено Лин.
– Така е, знам – казва Кристина.
После ме поглежда. Аз мълча. Тя има право – това не изглежда никак редно.
Тръгвам към къщата на Итън, защото имам нужда от малко тишина.
Отварям външната врата и се качвам по стълбите. Когато стигам в стаята на Тобиас, сядам на леглото и поглеждам през прозореца навън, където безкастови и Безстрашни са се събрали около огньовете, смеят се и разговарят. Въпреки това още не са се смесили. Помежду им продължава да има отчетлива граница – от едната страна са безкастовите, от другата – Безстрашните.
Наблюдавам Лин, Юрая и Кристина край един от огньовете. Юрая плъзва ръка над пламъците, прекалено бързо, за да го опарят. Усмивката му наподобява повече гримаса, изкривена сякаш от печал.
След няколко минути чувам стъпки по стълбите и Тобиас влиза в стаята, оставяйки обувките си пред вратата.
– Какво става? – пита.
– Нищо особено – отговарям. – Просто се бях замислила. Чудно ми е, че безкастовите толкова лесно се съгласиха на съюз с Безстрашните. Не може да се каже, че Безстрашните винаги са били особено благосклонни към тях.
Той застава до мен край прозореца и се обляга на рамката.
– Това не прилича много на естествен съюз, нали? – казва той. – Но сега имаме една и съща цел.
– Сега – да. Но какво ще стане, когато целта се смени? Безкастовите искат да премахнат кастите, а Безстрашните – не.
Тобиас стиска устни и те се превръщат в тънка права линия. Внезапно си спомням как Маркъс и Йохана вървят рамо до рамо през овощната градина – Маркъс имаше същото изражение, когато премълчаваше нещо от нея.
Дали Тобиас е наследил това изражение от баща си? Или при него то значи различно нещо?