– Ти си в моята атакуваща група – казва. – Надявам се да нямаш нищо против. Трябва да проправим пътя до контролните зали.
Атаката. Ако участвам в нея, няма да мога да издиря информацията, която Джанийн е откраднала от Аскетите. Ще трябва да избирам между едното и другото.
Според Тобиас е по-важно да си разчистим сметките с Ерудитите, отколкото да открием истината. Сигурно щеше да има право, ако не беше обещал на безкастовите контрол над цялата база данни на Ерудитите. Така обаче не ми оставя избор. Трябва да помогна на Маркъс, ако има дори малка вероятност да казва истината. И да се изправя срещу хората, които са ми най-скъпи.
А точно сега се налага и да лъжа.
Сплитам пръсти.
– Какво има? – пита той.
– Още не мога да стрелям. – Вдигам очи към него. – А и след онова, което стана в централата на Ерудитите… – прочиствам гърлото си. – Вече не ми се струва толкова привлекателно да рискувам живота си.
– Трис. – Той погалва бузата ми с върховете на пръстите си. – Няма нужда да го правиш.
– Не искам да изглеждам като страхливка.
– Ей! – Той повдига брадичката ми. Пръстите му са студени. Гледа ме строго. – Вече си направила за тази каста толкова, колкото не е направил никой друг. Ти…
Той въздъхва и опира чело в моето.
– Ти си най-смелият човек, когото познавам. Остани тук, докато не се възстановиш.
После ме целува, а аз имам чувството, че се разпадам, като се почва от най-потайните кътчета в душата ми. Той си мисли, че ще остана тук, а аз се обръщам срещу него, съдействайки на баща му, когото той ненавижда. Тази лъжа е най-страшната от всички, които съм изричала. И никога няма да успея да я поправя.
Извръщам се към прозореца, когато той ме пуска, защото се страхувам, че ще долови накъсаното ми дишане.
39
– Готово! Вече съвсем заприлича на някой хапльо, който подрънква на банджо – казва Кристина.
– Наистина ли?
– Не, всъщност изобщо не е така. Само… Я дай да оправя нещата.
Тя ровичка из чантата си известно време и вади от там малка кутия. В нея има различни по големина тубички и кутийки. Сещам се, че това са гримове, но нямам представа какво се прави с тях.
Двете сме в къщата на родителите ми. Това е единственото място, където бих могла да отида, за да се подготвя. Кристина изобщо не се притеснява да си вре носа из всички кътчета. Вече успя да открие два учебника, набутани зад скрина – доказателство за наклонностите на Кейлъб като Ерудит.
– Я чакай да изясним нещо. Излиза, че си тръгнала на война… с пълна чанта с гримове, така ли?
– Аха. Реших, че ще им е по-трудно да ме застрелят, като видят каква приказна хубавица съм – отвръща тя, извивайки вежди. – А сега стой мирно.
Сваля капачката на черна тубичка, голяма колкото пръста на ръката ми и се оказва, че вътре има нещо червено. Явно е червило. Тя го плъзга по устните ми, докато не стават алени. Виждам ги, когато се нацупя.
– Някой споменавал ли ти е за чудото на изскубаните вежди? – продължава тя, вдигнала победоносно пинсета.
– Разкарай това далече от мен!
– Дадено – въздъхва тя. – Ще ти сложа и руж, въпреки че не е твоят цвят.
– Странно, като се има предвид, че тенът ни е почти еднакъв.
– Ха-ха – отвръща само тя.
Когато излизаме навън, аз вече имам червени устни, извити мигли и съм наконтена с яркочервена рокля. Към вътрешната страна на коляното ми е прикрепен нож. Всичко това обаче е подчинено на строен план.
– Къде е срещата с Маркъс, Унищожителя на живота? – пита Кристина. Вместо червено, тя носи жълтия цвят на Миротворците, който сияе на фона на кожата ѝ.
Засмивам се.
– Зад централата на Аскетите.
Крачим в мрака на уличката. По това време всички останали би трябвало да вечерят – предварително съм проверила – но въпреки това носим черни якета, които прикриват дрехите ни на Миротворци, в случай че се натъкнем на някого. По навик прескачам една пукнатина в бетонната настилка.
– Вие двете, накъде така? – разнася се гласът на Питър. Поглеждам през рамо. Той стои на тротоара зад нас. Чудя се от колко ли време ни наблюдава.
– Защо не вечеряш с твоята група? – отвръщам с въпрос.
– Не ме разпределиха в нито една от групите. – Той потупва рамото си, което прострелях. – Нали съм ранен.
– Да бе, точно така! – обажда се Кристина.
– Освен това нямам желание да се бия заедно с някаква шайка безкастови – продължава, а зелените му очи святкат. – Така че оставам тук.
– Като същински страхливец – отсича Кристина и свива устни с отвращение. – Нека другите да ти оправят бакиите, които си забъркал.