– Точно така! – отвръща той с някаква злонамерена радост и пляска с ръце. – Приятно умиране!
После с подсвиркване пресича улицата и тръгва в обратна посока.
– Е, поне успяхме да му отвлечем вниманието – отдъхва си Кристина. – Втори път не попита къде отиваме.
– Добре че стана така. – Отдъхвам си. – Какво ще кажеш за този план? Май е доста глупав, а?
– Не е… глупав.
– О, я стига! Пълна тъпотия е да се доверяваме на Маркъс. Глупаво е да се промъкваме оттатък оградата покрай охраната на Безстрашните. Глупаво е да сме срещу Безстрашните и безкастовите. А всичко това, събрано на едно място… представлява нечувана досега от човешкия род глупост.
– За съжаление, това е и най-добрият възможен план – натъртва тя, – щом искаме всички да научат истината.
Доверих се на Кристина и я натоварих с тази мисия, когато мислех, че отивам на сигурна смърт. Ето защо би било глупаво да не ѝ се доверя и сега. Тревожех се, че няма да иска да дойде с мен, защото бях забравила откъде идва: от Прямите, за които преследването на истината е по-важно от всичко друго на света. Тя може вече да е от Безстрашните, но след всичко преживяно знам едно: човек никога не се отказва напълно от предишната си каста.
– Значи, тук си израсла. Харесва ли ти това място? – Тя свива вежди. – Предполагам не особено, щом си го напуснала.
Слънцето бавно се спуска към хоризонта, докато продължаваме да крачим. Никога не съм харесвала вечерния здрач, защото той прави всичко в сектора на Аскетите още по-едноцветно, отколкото и без това е. Сега обаче неизменното сиво ми действа успокояващо.
– Някои неща ми харесваха, други мразех – отговарям. – А за някои си дадох сметка чак след като ги загубих.
Стигаме централата на Аскетите – нейната фасада е прост бетонен квадрат, както и всичко останало в сектора на Аскетите. Ще ми се да вляза в залата за събрания и да вдишам мириса на старо дърво, но нямаме време. Промъкваме се в алеята покрай сградата и минаваме отзад, където трябва да ни чака Маркъс.
Там стои пикап в бебешкосиньо, моторът работи. Маркъс е на волана. Пускам Кристина пред себе си, за да седне между нас двамата на предната седалка. Не мога да допусна да е плътно опрян до мен. Имам чувството, че омразата ми към него, въпреки нашата съвместна работа, някак ще намали тежестта на предателството спрямо Тобиас.
„Нямаш друг избор – казвам си. – Няма друг начин това да стане.“
Повтаряйки си това, хлопвам вратата на пикапа след себе си и се оглеждам за предпазен колан. Откривам обаче само оръфан край и счупена закопчалка.
– Къде откри тая трошка? – обажда се Кристина.
– Откраднах я от безкастовите. Те са я поправили, но пак не ми беше лесно да запаля. Най-добре се отървете от тия якета, момичета.
Свивам якетата на топка и ги изхвърлям през отворения наполовина прозорец. Маркъс включва на скорост и пикапът поема със скърцане. Очаквам да не помръдне, когато Маркъс натисне педала на газта, но той все пак тръгва.
Доколкото си спомням, има час път с кола от сектора на Аскетите до базата на Миротворците, а теренът изисква опитен шофьор. Маркъс излиза на една от главните магистрали и натиска до край газта. Политаме напред, когато избягваме на косъм една зейнала на пътя дупка, и аз се вкопчвам в таблото, за да се закрепя.
– Спокойно, Беатрис – обажда се Маркъс. – И преди съм карал кола.
– И аз съм правила много неща, но това не означава, че съм ги овладяла!
Маркъс се усмихва и рязко завива наляво, за да избегнем паднал на платното светофар. Кристина весело подвиква, когато връхлитаме върху купчина строителни отпадъци, сякаш целият живот е пред нея.
– Още една глупост, а? – провиква се тя достатъчно високо, че да я чуя през свирещия в кабината вятър.
Вкопчвам се в седалката и се опитвам да не мисля какво съм яла на вечеря.
+ + +
Щом стигаме портата на оградата, в светлината на прожекторите виждаме Безстрашните, които са блокирали изхода. Сините ленти се открояват на фона на дрехите им. Опитвам се да запазя любезното си изражение. Едва ли ще ги заблудя, че съм от Миротворците, ако намръщено ги „обстрелвам“ с поглед.
Тъмнокож мъж с пистолет в ръка приближава пикапа откъм страната на Маркъс. Той осветява с фенерчето си първо него, после Кристина и накрая мен. Присвивам очи и се насилвам да се усмихна, сякаш нямам нищо против да ме заслепяват и да насочват пистолет в главата ми. Миротворците трябва да са се побъркали, ако наистина приемат така нещата. Или са прекалили с техния специален хляб.