– Я да видим какво прави лидер на Аскетите в пикап с две от Миротворците? – казва мъжът.
– Момичетата са доброволки, които донесоха провизии в града – отговаря Маркъс. – Аз пък им връщам услугата, като ги съпровождам по обратния път.
– Освен това ние не можем да шофираме – намесва се с усмивка Кристина. – Баща ми се опита да ме научи преди години, но аз постоянно бърках педала на газта със спирачката – може да си представите какъв ужас! Както и да е. Наистина е много мило от страна на Джошуа, че ни взе, иначе кой знае колко време щеше да ни отнеме, пък и кашоните бяха толкова тежки…
– Ясно, разбрах! – вдига ръка мъжът от Безстрашните.
– О, разбира се, извинете! – смутено се киска Кристина. – Исках само да ви обясня, защото ми се видяхте объркан и това никак не е чудно – колко пъти човек може да се натъкне на…
– Разбрано – прекъсва я мъжът. – Имате ли намерение да се връщате в града?
– Не и в близко бъдеще – отвръща Маркъс.
– Добре, минавайте тогава. – Той прави знак на останалите Безстрашни край портата. Един от тях набира поредица от числа върху клавиатурата и вратата се плъзга, за да ни пропусне. Маркъс кимва на мъжа, който ни позволи да преминем, и поема по разбитото шосе към базата на Миротворците. Фаровете на пикапа осветяват оставения от гумите коловоз, полската трева и насекомите, които се носят във всички посоки. В мрака вдясно от мен зървам светулки, чиито фенерчета пулсират ритмично като сърце.
След няколко секунди Маркъс навъсено поглежда Кристина.
– Какво, по дяволите, беше това?!
– Няма нещо, което Безстрашните да ненавиждат повече от безгрижното бърборене на Миротворците – отвръща тя и свива рамене. – Реших, че ако го нервирам, това ще отвлече вниманието му и той ще ни пусне.
Усмихвам се широко.
– Ти си същински гений!
– Известно ми е. – И тя тръсва глава, сякаш отмята косата си назад, само дето косата ѝ не е толкова дълга, че да може да я отметне.
– На всичкото отгоре Джошуа не е типично за Аскетите име.
– Карай да върви – като че ли някой прави разлика!
Далече напред забелязвам светлинките от базата на Миротворците – познатата група дървени постройки с оранжерия по средата. Минаваме през овощната градина. Въздухът ухае на напечена от слънцето пръст.
Пак си припомням как мама протяга ръка да откъсне ябълка, когато преди години дойдохме да помогнем на Миротворците за прибирането на реколтата. Болка пронизва гърдите ми, но споменът не ме поглъща цялата като преди няколко седмици. Сигурно защото изпълнявам мисия в нейна памет. Или пък защото се страхувам да се отдам изцяло на скръбта. Нещо обаче се е променило.
Маркъс паркира пикапа зад едно от спалните помещения. За първи път забелязвам, че в стартера няма ключ.
– Как изобщо успя да запалиш? – питам.
– Баща ми ме научи на много неща за механиката и компютрите – отвръща той. – Предадох тези познания на сина си. Нали не си мислиш, че сам се е научил на всичко?
– Всъщност точно така си мислех. – Отварям вратата и изскачам от пикапа. Тревата гъделичка пръстите на краката и прасците ми. Кристина застава от дясната ми страна и вирва глава.
– Всичко е толкова различно тук – казва. – Човек напълно може да забрави какво се случва там – и тя посочва с пръст към града.
– Те наистина често го забравят – казвам.
– Те обаче знаят какво има отвъд града, нали? – продължава тя.
– Също толкова, колкото знае и охраната на Безстрашните – намесва се Маркъс. – А то е, че светът отвън е непознат и потенциално опасен.
– А ти откъде знаеш какво знаят те? – питам.
– Защото ние така им казахме – отвръща той, поемайки към оранжерията.
Двете с Кристина се споглеждаме. После тръгваме да го настигнем.
– Как да разбирам това?
– Когато ти е поверена цялата информация, трябва да прецениш каква част от нея да кажеш на другите – уточнява Маркъс. – Лидерите на Аскетите им казаха само толкова, колкото беше нужно. А сега да се надяваме, че Йохана не е изневерила на навиците си. По това време обикновено е в оранжерията.
Той отваря вратата на оранжерията. Въздухът вътре е тежък също като последния път, когато бях тук, но сега е и влажен. Влагата разхлажда страните ми.
– Леле! – възкликва Кристина.
Всичко наоколо е огряно единствено от лунната светлина и е трудно да се различи зеленината от дърво или пък агрегат, дело на човешка ръка. Листата шибат лицето ми, докато си проправям път през растенията. После забелязвам Йохана, която е приклекнала край един храст с купичка в ръка и явно бере малини. Косата ѝ е прибрана назад и мога да видя белега.