– Не вярвах отново да те видя тук, госпожице Прайър – посреща ме тя.
– Може би защото трябваше вече да съм мъртва, така ли? – отговарям.
– Винаги съм знаела, че който живее с оръжие, от оръжие умира. Ето защо съм приятно изненадана. – Тя закрепва купичката върху коляното си и ме поглежда. – Но подозирам, че едва ли си се върнала, защото тук много ти харесва.
– Не – отговарям. – За друго дойдохме.
– Добре, тогава – изправя се тя. – Нека поговорим за това.
Тя понася купичката към центъра на оранжерията, където обикновено се провеждат срещите на Миротворците. Следваме я до коренището на дървото, където тя се настанява и ми подава купичката с малини. Взимам си няколко и предавам купичката на Кристина.
– Йохана, това е Кристина – представя я Маркъс. – Безстрашна, родена Пряма.
– Добре дошла в базата на Миротворците, Кристина. – Йохана многозначително се усмихва. Колко странно, че двама души, родени като Прями, накрая могат да се озоват на толкова противоположни места: при Безстрашните и при Миротворците.
– На какво се дължи посещението ви, Маркъс? – продължава Йохана.
– Най-добре ще е Беатрис да ти обясни – казва той. – Аз осигурих само транспорта.
Тя се обръща към мен без повече въпроси, но по напрегнатия ѝ поглед се досещам, че би предпочела да разговаря с Маркъс. Сигурно ще отрече, ако я попитам направо, но съм почти сигурна, че Йохана Рейес ме мрази.
– Ами… – започвам. Това едва ли е най-блестящото начало. Бърша длани в полата си. – Нещата отиват на зле.
Думите сами започват да се леят, без извъртане и витиевати фрази. Разказвам, че Безстрашните са се съюзили с безкастовите и се канят да унищожат Ерудитите, като ни оставят без една от жизненоважните касти. Обяснявам, че в лагера на Ерудитите освен цялото тяхно познание се пази и много важна информация, която на всяка цена трябва да бъде съхранена. Когато приключвам, си давам сметка, че не съм уточнила защо всичко това касае и нейната каста, но не знам как точно да ѝ го обясня.
– Малко съм объркана, Беатрис – проговаря тя. – Какво точно искаш от нас?
– Не съм дошла тук да моля за помощ – отвръщам. – Според мен трябва да си наясно, че съвсем скоро много хора ще умрат. И знам, че едва ли ще искаш през това време да стоиш тук със скръстени ръце, макар някои от твоята каста да желаят точно това.
Тя свежда поглед, но свитите устни издават, че според нея съм права.
– Освен това исках да те попитам дали може да поговорим с Ерудитите, които са потърсили убежище при теб – продължавам. – Знам, че се крият, но трябва някак да стигна до тях.
– И какво се каниш да правиш с тях? – пита тя.
– Да ги изпозастрелям – отвръщам, подбелвайки очи.
– Това не е смешно.
– Извинявай – въздъхвам. – Трябва ми информация. Това е всичко.
– В такъв случай ще трябва да почакате до утре – казва Йохана. – Може да спите тук.
+ + +
Заспивам в мига, в който главата ми докосва възглавницата, но се събуждам доста по-рано от планираното. От сиянието ниско над хоризонта мога да се досетя, че слънцето всеки момент ще изгрее.
От другата страна на тясната пътека между двете легла е Кристина, забила лице в дюшека и покрила главата си с възглавницата. Между нас има ракла с нощна лампа отгоре. Дървените дъски на пода скърцат, където и да стъпиш. На стената отляво виси небрежно окачено огледало. Всички с изключение на Аскетите приемат огледалата за даденост. Все още не мога да овладея стъписването си, когато видя някое да виси така открито.
Обличам се, без да се старая да пазя тишина – дори маршът на петстотин Безстрашни не може да събуди Кристина, ако е дълбоко заспала, затова пък даже шепотът на един Ерудит е способен да я изстреля от леглото. Такава си е тя.
Излизам навън, когато слънцето вече наднича през клоните на дърветата и забелязвам малка група Миротворци, събрани близо до овощната градина. Приближавам, за да видя какво правят.
Стоят в кръг със събрани длани. Половината са около десетинагодишни, останалите са по-големи. Най-възрастната сред тях, сивокоса жена, сплетена на плитка, заговаря.
– Вярваме в нашия Бог, който ни благославя с мир и ни закриля – започва тя. – Затова и ние благославяме с мир ближните си и ги закриляме.
Не бих изтълкувала думите ѝ като някакъв знак, но явно Миротворците така ги приемат. Всички заедно изведнъж започват да се движат, откриват някой от срещуположната страна на кръга и опират длани в неговите. Когато всеки си е намерил другар, двойките застиват неподвижно за няколко секунди и се гледат един друг в очите. Някои нашепват нещо, други се усмихват, трети стоят безмълвно и спокойно. После се разделят и приближават към следващия, повтаряйки същите действия.