– Ясно – казвам. – А ние как можем да използваме това?
– Сигурно си забелязала, че хората се паникьосват, когато всички прозорци изведнъж изпопадат – отговаря той с лека усмивка. – Особено в централата на Ерудитите, където има много стъкла.
– Ясно – казвам.
– Още какви джаджи имате? – пита Кристина.
– На Миротворците това особено ще се хареса – включва се и Кара. – Къде е то? А, ето го!
И тя вади черна пластмасова кутийка, толкова малка, че се побира в шепата ѝ. Отгоре има две метални пластинки, които приличат на зъби. Тя щраква превключвателя в долната част и между зъбците се появява тънък син лъч.
– Искаш ли да го демонстрираш, Фернандо? – пита Кара.
– Шегуваш ли се? – отговаря облещен той. – Повече никога няма да го направя. Ти ставаш опасна, когато се докопаш до това нещо.
Кара се ухилва насреща му и обяснява:
– Ако сега те докосна с този шоков апарат, това ще бъде изключително болезнено за теб и ще те извади от строя за известно време. Вчера Фернандо сам го изпита на гърба си. Направен е специално за Миротворците, за да могат да се защитават, без да се налага да убиват.
– Това е… – свивам вежди – вашата гледна точка.
– Е, задачата на технологиите е да подобрят живота – отвръща тя. – Независимо дали ви се вярва, или не, имаме технологии, проектирани специално за всяка от кастите.
Какво ми беше казала мама в симулацията? „Боя се, че всичко онова, което баща ти избълва срещу Ерудитите, е било в твоя вреда.“ Ами ако е права, макар и само като част от симулацията? Баща ми винаги ме е учил да приемам Ерудитите по строго определен начин. Никога не ми е казвал, че те не съдят хората според това, в което вярват, а проектират различни неща за тях именно според убежденията им. Никога не ми е казвал, че могат да бъдат забавни, нито че са способни да критикуват собствената си каста.
Кара се втурва към Фернандо с шоковия апарат и се залива от смях, когато той панически отскача назад.
Баща ми никога не ми е казвал, че една от Ерудитите ще ми предложи помощ, дори ако съм убила брат ѝ.
+ + +
Атаката е насрочена за ранния следобед, когато още не е паднал здрач, за да се видят ясно сините ленти, които отличават изменниците на Безстрашните. Щом уточняваме плана, поемаме през овощната градина към сечището, където държат камионите. Когато излизам на открито, виждам Йохана Рейес, кацнала в каросерията на един от камионите, а ключовете му се люлеят на пръста ѝ.
Зад нея има малък конвой превозни средства, натъпкани с Миротворци. Оказва се, че не са само Миротворци, защото сред тях различавам Аскети със строги прически и стиснати устни. Робърт, по-големият брат на Сюзън, също е тук.
Йохана скача на земята. В каросерията, където е стояла допреди малко, се виждат купчина щайги с надписи ЯБЪЛКИ, БРАШНО и ЦАРЕВИЦА. Добре че трябва да настаним отзад само двама души.
– Здравей, Йохана – поздравява Маркъс.
– Дано нямаш нищо против, ако те придружим до града, Маркъс – казва тя.
– Разбира се, че не – отвръща той. – Ти води.
Йохана подава ключовете на Маркъс и се качва в кабината на един от другите камиони. Кристина се насочва към кабината на пикапа на Маркъс, а ние с Фернандо тръгваме към каросерията.
– Не искаш ли да седиш отпред? – провиква се Кристина. – И това ми било Безстрашен…
– Ще седна в тая част на пикапа, където има най-малка вероятност да повърна – казвам.
– Повръщането е част от живота.
Ще ми се да я попитам колко често самата тя има намерение да повръща, когато пикапът поеме на път. Отначало съм се вкопчила с две ръце в страничните прегради на каросерията, но когато след няколко минути свиквам с друсането и завоите, се пускам. Останалите камиони се точат след нас, само този на Йохана е най-отпред и показва пътя.
Спокойна съм, докато не стигаме оградата. Очаквам отново да се натъкнем на охраната от снощи и тя да се опита да ни спре, но портата е изоставена и зее широко разтворена. В гърдите ми се надига трепет, който плъзва по ръцете. Около новите запознанства и обмислянето на плана съвсем съм забравила, че предстои да се хвърля в битка, в която може да загубя живота си. И то точно когато започнах да го ценя.
Конвоят намалява ход, докато минаваме през портата, сякаш очаква всеки момент отнякъде да изскочи охраната и да ни спре. Но наоколо цари тишина, нарушавана единствено от дзидзикането на цикадите в далечните дървета и бръмченето на двигателите.
– Как мислиш, дали вече са започнали? – обръщам се към Фернандо.