– Може би. А може би не – отвръща той. – Джанийн разполага с много информатори. Нищо чудно да са я предупредили, че нещо се готви, и тя да е привикала всички сили на Безстрашните в централата на Ерудитите.
Кимвам, но всъщност си мисля за Кейлъб. Той е един от тези информатори. Питам се откъде идва непоклатимото му убеждение, че светът отвъд оградата трябва да остане тайна за нас, че да предаде всички, които сигурно е обичал, и то заради Джанийн, която не държи на никого.
– Срещал ли си някога човек на име Кейлъб? – питам.
– Кейлъб – повтаря Фернандо. – Да, имаше един Кейлъб в моя клас по време на инициацията. Блестящ, но и… как беше разговорната дума за това? А, да – подмазвач. – Той се подхилва. – Имаше известна разлика между послушниците. Едните приемаха за чиста монета всяка дума на Джанийн, а другите – не. Както е ясно, аз бях от вторите. А Кейлъб – от първите. Защо питаш?
– Срещнах го, докато ме държаха затворена там – отговарям и дори в моите уши гласът ми звучи някак чуждо. – Затова ми е любопитно.
– Не бих го съдил прекалено строго – продължава Фернандо. – Джанийн може да бъде много убедителна пред хора, които не са по природа подозрителни. Аз обаче съм такъв.
Поглеждам над лявото му рамо към силуета на града, който става все по-ясен, колкото повече наближаваме. Взирам се да различа двата пилона върху Цитаделата и когато ги забелязвам, се чувствам едновременно и по-добре, и по-зле – по-добре, защото тази сграда ми е толкова близка; по-зле, защото щом виждам стълбовете, значи наближаваме.
– Да, и аз съм такава – казвам.
41
Когато стигаме града, всички разговори в камиона са секнали, заменени от стиснати устни и пребледнели лица. Маркъс криволичи по паважа между дупки с човешки размер и отломки от разрушени сгради. Пътят става малко по-равен, когато излизаме от територията на безкастовите и стигаме по-чистите квартали на града.
Тогава чувам изстрели. Отдалече звучат като пукане.
За миг губя ориентация и пред очите ми са отново лидерите на Аскетите, коленичили на тротоара, и Безстрашните с празни погледи и пистолети в ръце; виждам единствено майка ми, която се обръща, за да посрещне куршумите, и Уил, който се свлича на земята. Хапя стиснатите си юмруци, за да не се разплача, а болката ме връща към реалността.
Мама ми заръча да бъда храбра. Но ако знаеше, че нейната смърт толкова ще ме изплаши, дали би се пожертвала с такава готовност?
Маркъс се откъсва от конвоя и завива по Медисън Авеню. Когато стигаме на две преки от Мичиган Авеню, където се води сражението, той отбива в малка уличка и гаси двигателя.
Фернандо пръв изскача от каросерията и ми подава ръка.
– Хайде, Бунтовник! – подканя ме с намигване.
– Какво? – възкликвам, докато се прехвърлям през преградата на каросерията.
Той отваря чантата, върху която е седял по пътя. Претъпкана е със сини дрехи. Започва да рови из тях и да мята от време на време по нещо на двете ни с Кристина. На мен се пада яркосиня тениска и сини джинси.
– Бунтовник – повтаря той. – Съществително. Човек, който се противопоставя на установената власт, но не е непременно воюващ.
– Непременно ли трябва да квалифицираш всичко? – обажда се Кара, прокарвайки ръце през русата си коса без блясък, за да оправи непокорните кичури. – Ние просто вършим нещо и по някакво стечение на обстоятелствата сме в група. Няма нужда непременно да лепиш етикети.
– Харесва ми да квалифицирам нещата – отвръща Фернандо и повдига тъмните си вежди.
Поглеждам към Фернандо. Последния път, когато проникнах в централата на една от кастите, бях с пистолет в ръка и оставих трупове след себе си. Ще ми се този път да стане различно. Имам нужда този път да бъде различно.
– Това ми харесва – казвам. – Бунтовник. Идеално.
– Ето, виждаш ли? – обръща се към Кара Фернандо. – Не съм единственият.
– Поздравления – кисело отвръща тя.
Забивам поглед в моите дрехи на Ерудит, докато останалите се преобличат.
– Не е сега моментът да спазваш благоприличие, Дървената – подмята с остър поглед Кристина.
Знам, че е права, затова събличам червената си риза и я заменям със синята. После хвърлям поглед към Маркъс и Фернандо, за да се убедя, че не гледат към мен, и сменям и панталона. Оказва се, че четири пъти трябва да подгъна крачолите, а когато стягам колана, джинсите бухват отгоре като надут хартиен плик.
– Тя „дървена“ ли те нарече току-що? – пита Фернандо.
– Да – отвръщам. – Аз дойдох при Безстрашните от кастата на Аскетите.