Изкачвам стълбището и влизам през вратата, която току-що се е затворила зад Маркъс.
Водопречиствателната станция е малка постройка, едно помещение с няколко огромни машини в него. Доколкото ми е известно, едни събират мръсната вода от базата, други я пречистват, трети я изследват, а последната група я изпомпват обратно. Всички тръби са под земята, с изключение на една, която върви на повърхността и отвежда водата в електроцентралата близо до оградата. Електроцентралата обслужва целия град, използвайки комбинация от вятър, вода и слънчева енергия.
Маркъс стои пред машините, които пречистват водата. Тръбите им са прозрачни. Мога да видя как кафявата вода минава през тях и изчезва в машината, а после излиза бистра. Двамата наблюдаваме пречиствателния процес, а аз се питам дали и той мисли същото като мен: че ще е добре и в живота да съществува подобна система, която да премахва от нас мръсотията на делата ни и да ни връща обратно в света пречистени. Има обаче мърсотия, от която няма как да се отървеш.
Втренчено гледам тила на Маркъс. Трябва да направя това сега.
Точно сега.
– Чух те онзи ден – изтърсвам.
Маркъс извръща глава.
– Какво правиш тук, Беатрис?
– Проследих те. – Кръстосвам ръце пред гърдите си. – Чух те, като каза на Йохана какво е подтикнало Джанийн да нападне Аскетите.
– От Безстрашните ли се научи да не зачиташ уединението на другите хора, или сама го постигна?
– Аз съм любопитен по природа човек. И не сменяй темата!
Челото на Маркъс се набръчква, особено дълбока е гънката между веждите и линиите покрай устата. Прилича на човек, който през по-голямата част от живота си е постоянно намръщен. Може да е бил красив като млад – сигурно все още привлича жените на неговата възраст като Йохана например – но единственото, което аз виждам в него, са черните кухини на очите от зоната на страха на Тобиас.
– Щом си подслушала разговора с Йохана, тогава знаеш, че дори на нея не го казах. Защо си мислиш, че бих споделил тази информация точно с теб?
Отначало не знам какво да отвърна. Но после отговорът сам идва.
– Баща ми – казвам. – Баща ми е мъртъв. – Изричам това за първи път, откакто, пътувайки насам, казах на Тобиас, че родителите ми са загинали, за да ме спасят. Тогава „мъртви“ за мен беше просто факт, лишен от емоции. Но сега, когато се смесва с бълбукащите и клокочещи звуци в помещението, то ме поразява като удар с чук в гърдите и събуденото чудовище на скръбта забива нокти в очите и гърлото ми.
Насилвам се да продължа.
– Той може и да не е загинал точно заради информацията, за която ти говореше – казвам, – но искам да знам дали е рискувал живота си за нея.
Устните на Маркъс треперят.
– Да – отвръща той, – така беше.
Очите ми се пълнят със сълзи. Примигвам, за да ги прогоня.
– Е – продължавам, като едва не се задавям, – тогава какво, по дяволите, е това? Дали е нещо, което се опитвате да съхраните? Или пък да откраднете? Какво е?
– То беше… – Маркъс поклаща глава. – Нищо повече няма да ти кажа.
Пристъпвам към него.
– Но си го искаш обратно, нали? А сега то е в ръцете на Джанийн.
Маркъс е изпечен лъжец. Или поне умее да пази тайна. Затова не реагира. Ще ми се като Йохана или като Прямите да мога да проникна отвъд неговата фасада. Ще ми се да мога да чета по изражението му. Може би е на крачка от това да признае истината пред мен. Дали ако натисна малко по-силно, няма да се пречупи?
– Мога да съм ти от помощ – казвам.
Горната устна на Маркъс се извива.
– Само ако знаеш колко нелепо звучи. – Той сякаш изплюва думите насреща ми. – Може и да си прекратила симулацията на атаката, малката, но това си е било чист късмет и няма нищо общо с твоите умения. Направо ще получа сърдечен удар, ако скоро успееш да направиш нещо смислено.
Ето това е онази страна на Маркъс, която само Тобиас познава. Същият Маркъс, който добре знае точно къде да удари, за да причини максимални щети.
Гневът разтърсва тялото ми.
– Тобиас е бил прав – отвръщам. – Ти си просто един арогантен боклук.
– Той ли ти го каза? – Маркъс вдига вежди.
– Не – отвръщам. – Той не говори толкова често за теб. Но аз и сама се досетих. – Стискам зъби. – Ти за него си никой, бъди сигурен. Колкото повече време минава, толкова повече се смаляваш.
Маркъс не отговаря. Просто се обръща към водопречиствателната машина. Стоя известно време с победоносен вид зад него, шумът от течащата вода се смесва с думкането на сърцето в ушите ми. После излизам от пречиствателната станция и едва на половината път през полето си давам сметка, че не аз съм победителят в тази схватка. А Маркъс.