– Аха. – Той свива вежди. – Това е доста решителна промяна. Такъв поврат в характера между поколенията генетично е почти невъзможен в наши дни.
– Понякога характерът няма нищо общо с избора на каста – казвам, мислейки за майка си. Тя е напуснала Безстрашните не защото е била неподходяща за тази каста, а защото при Аскетите е било по-безопасно за един Дивергент. Пък и Тобиас – той е дошъл при Безстрашните, за да избяга от баща си. – Има много други решаващи фактори.
Като да избягаш от човека, когото си направил свой съюзник. Усещам пристъп на вина.
– Продължавай в същия дух и никой няма да се досети, че не си Ерудит – поощрява ме Фернандо.
Прокарвам гребена през косата си, после я прибирам зад ушите.
– Не, ето така – казва Кара. После вдига един паднал пред лицето ми кичур и го защипва със сребърна шнола, както правят момичетата на Ерудитите.
Кристина вади пистолетите, които сме взели със себе си и ме поглежда.
– Искаш ли единия? – пита. – Или предпочиташ шоковия апарат?
Забивам поглед в пистолета, който държи. Ако не приема дори шоковия апарат, ще бъда напълно беззащитна пред онези, които с радост биха ме застреляли. Взема ли го обаче, показвам слабост пред Фернандо, Кара и Маркъс.
– Знаеш ли какво би казал Уил? – продължава Кристина.
– Какво? – питам и гласът ми секва.
– Щеше да те посъветва да го преодолееш – казва тя. – Да престанеш да се държиш като глупачка и да вземеш проклетия пистолет.
Уил наистина не понасяше глупавото поведение. Кристина сигурно е права; тя го познаваше по-добре от мен.
Освен това тя, която също като мен загуби скъп човек в онзи ден, успя да ми прости – нещо, което ми се виждаше невъзможно. Това щеше да е непосилно за мен, ако бях на нейното място. Тогава защо ми е толкова трудно да простя на самата себе си?
Слагам ръка върху пистолета, който ми подава Кристина. Металът е още топъл от допира на дланта ѝ. Усещам споменът как го застрелях да превзема мислите ми и се опитвам да го потисна. Той обаче не позволява да бъде заглушен. Оставям пистолета.
– Шоковият апарат е идеално решение – казва Кара, отупвайки невидими косъмчета от ръкава на ризата си. – Мен ако питаш, Безстрашните и без това са прекалено пристрастени към пистолетите.
Фернандо ми подава шоковия апарат. Ще ми се някак да покажа на Кара колко съм ѝ благодарна, но тя не гледа към мен.
– Как да скрия това нещо? – питам.
– Изобщо не си прави труда – отвръща Фернандо.
– Добре.
– Най-добре да тръгваме – намесва се Маркъс.
Сърцето ми бие толкова отчетливо, сякаш отброява секундите, но иначе цялото ми тяло е безчувствено. Едва усещам земята под себе си. Никога досега не съм била толкова изплашена. Като знам какво преживях по време на симулациите и какво направих, докато траеше симулационната атака, това е напълно нелогично.
Или пък точно обратното. Каквото и да са искали да разкрият Аскетите преди нападението, то е било достатъчно важно, за да накара Джанийн да прибегне до крайни и смразяващи действия, за да ги спре. А сега на мен ми предстои да довърша тяхното дело, делото, заради което беше избита половината от старата ми каста. И залогът е моят живот.
Двете с Кристина тръгваме напред. Тичаме по чистите и равни тротоари на Медисън Авеню, минаваме покрай „Стейт“ и продължаваме към Мичиган Авеню.
Преди пресечката при централата на Ерудитите внезапно се заковавам на място.
Точно пред нас, разредени на две крачки един от друг, стоят четири редици хора, повечето облечени в черно и бяло, насочили заредени пистолети. Примигвам и те се превръщат в контролирани от симулацията Безстрашни, плъзнали из сектора на Аскетите по време на симулационната атака. „Овладей се! Овладей се, овладей се, овладей се…“ Отново примигвам и срещу мен пак са Прямите, макар че някои са облечени целите в черно и приличат повече на Безстрашни. Ако не внимавам, ще загубя представа къде и по кое време се намирам.
– Божичко – простенва Кристина. – Сестра ми, моите родители… Ами ако те…
Тя ме поглежда и аз разбирам за какво си мисли, защото вече съм го преживявала. Къде са нашите? Трябва да ги открия. Но ако и нейните родители са като тези контролирани от симулацията и въоръжени Прями, тя с нищо не би могла да им помогне.
Питам се дали и Лин не стои в такава редица, но на някоя друга улица.
– Какво ще правим?! – изохква Фернандо.
Пристъпвам към Прямите. Може би не са програмирани за стрелба. Вглеждам се в безизразните като стъкло очи на жена с бяла блуза и черни панталони. Изглежда така, сякаш се прибира от работа. Правя още една крачка.