– Дойде ред да строшим стъклото – казвам.
Фернандо вади уреда за чупене на стъкла от джоба си и ми го подава.
– Предполагам, че ти си най-точна.
– На твое място не бих разчитала много на това – казвам. – Дясната ми ръка е извън строя. Трябва да хвърлям с лявата.
– Дай на мен – обажда се Кристина.
Тя натиска бутона върху диска и го запраща през улицата, мятайки от долу на горе. Стискам юмруци, докато чакам да се приземи. Той отскача от перваза и се търкулва към прозореца. Проблясва оранжева светлина и изведнъж стъклото – заедно със стъклата на съседните прозорци, както и на тези отгоре и отдолу – се пръскат на стотици парченца, които се посипват върху Прямите отдолу.
В същия момент Прямите се обръщат и започват да стрелят нагоре към небето. Всички около мен се хвърлят на пода, но аз оставам права. Част от мен се възхищава на съвършения им синхрон, но другата е отвратена, че Джанийн Матюс е успяла да превърне хората на още една каста от човешки същества в колелца на бездушна машина. Нито един от куршумите не уцелва прозореца на класната стая, нито успява да попадне вътре.
Когато Прямите прекратяват стрелбата, надниквам надолу към улицата. Те са се върнали на изходна позиция и част от тях са с лице към Медисън Авеню, а другите гледат към улица „Уошингтън“.
– Реагират само на движение, затова гледайте да не паднете от стълбата – казвам. – Първият, който премине, ще я държи от другата страна.
Прави ми впечатление, че Маркъс, който би трябвало да е най-жертвоготовният сред нас, не предлага да бъде първи.
– Май днес не се чувстваш много като един от Дървените, а, Маркъс? – обажда се Кристина.
– На твое място бих внимавал кого обиждам – отвръща той. – Все още съм единственият сред вас, който може да открие онова, което търсим.
– Това заплаха ли беше?
– Аз ще мина първа – казвам, преди Маркъс да е успял да отговори. – Нали и аз съм една от Дървените.
Затъквам шоковия апарат в колана на джинсите и се покатервам върху един от чиновете, за да стигна прозореца. Кристина придържа стълбата, докато се покатервам върху нея и започвам да пълзя напред.
Навън заставам на четири крака върху тесните летви от двете страни и впивам ръце в пречките на стъпалата. Стълбата е стабилна и здрава, колкото може да бъде една консервна кутия – огъва се и скърца под тежестта ми. Опитвам се да не гледам надолу към Прямите; опитвам се да не мисля как насочват пушки нагоре и стрелят по мен.
Дишайки насечено, не откъсвам поглед от целта – прозорецът в централата на Ерудитите. До там остават само още няколко стъпала.
Над улицата се извива вятър и ме тласка на една страна; сещам се как се катерехме с Тобиас по Виенското колело. Тогава той ме подкрепяше.
Зървам паважа три етажа под мен – от тук паветата изглеждат много по-дребни от обичайното – и редиците на Прямите, поробени от Джанийн. Ръцете ми – особено дясната – вече болят, докато пълзя сантиметър по сантиметър над зейналата празнина.
Стълбата се залюлява и краят ѝ се плъзга към ръба на перваза отсреща. Кристина държи здраво другия край, но не може да ѝ попречи да падне от отсрещния прозорец. Стискам зъби и се опитвам да не правя резки движения, но не мога да придвижвам и двата си крака едновременно. Ще трябва да продължа, макар че още леко се люлее. Само още няколко стъпала.
Стълбата се накланя наляво и когато премествам десния си крак напред, не улучвам пречката.
Надавам вик, когато тялото ми залита на една страна, прегръщам стълбата, а кракът ми увисва във въздуха.
– Добре ли си? – провиква се Кристина отзад.
Не отговарям. Прибирам крака си и го свивам под тялото. От падането ми стълбата се е приплъзнала още по-близо към края на перваза. Сега се държи само на няколко милиметра бетон.
Решавам да се движа по-бързо. Мятам се към прозореца в мига, когато стълбата се изплъзва. Вкопчвам се в перваза и бетонът охлузва пръстите ми, понесли тежестта на цялото тяло. Няколко гласа надават писък зад мен.
Стискам зъби, докато се набирам нагоре, дясното ми рамо гори от болка. Опипвам с върховете на кецовете тухлената стена, надявайки се да открия някаква издатина, на която да се опра, но и това не помага. Крещя през стиснати зъби, докато се изтеглям по корем върху перваза – горната половина от тялото ми е вече вътре, но другата все още се люлее във въздуха. За щастие, Кристина не е позволила на стълбата да падне прекалено далече. Никой от Прямите не стреля по мен.