Покрай нас притичват и изменници от Безстрашните, въпреки че не са обезумели като Ерудитите. Питам се какво ли правят Йохана, Миротворците и Аскетите в този хаос. Дали се грижат за ранените? Или стоят пред дулата на Безстрашните, прикривайки невинните Ерудити, за да посрещнат куршумите в името на мира?
Побиват ме тръпки. Кара ни води към аварийното стълбище и ние се смесваме с група ужасени Ерудити, докато изкачваме един, втори, трети етаж. После Кара бута с рамо някаква врата близо до площадката, притискайки пистолета към гърдите си.
Разпознавам етажа.
Това е моят етаж.
Мислите ми застиват. Тук едва не умрях. Тук копнеех смъртта да ме споходи по-скоро.
Забавям крачка и изоставам зад останалите. Не мога да се отърся от замайването. Покрай мен продължават да препускат хора, а Маркъс ми крещи нещо, но гласът му е странно глух. Кристина се връща назад, сграбчва ме и ме повлича към Контролна зала А.
В залата има няколко редици компютри, но аз едва ги виждам; сякаш някакъв воал се е спуснал пред очите ми и трябва да премигна, за да проясня погледа си. Маркъс сяда пред един от мониторите, а Кара – пред друг. Двамата ще изпратят цялата информация от компютрите на Ерудитите към компютрите на останалите касти.
Вратата зад мен се отваря и аз чувам гласа на Кейлъб:
– Какво правите тук?
+ + +
Неговият глас ме изважда от полусънното състояние. Обръщам се и погледът ми попада право върху дулото на пистолета му.
Очите му са като на майка – убитозелени, почти сиви, макар синята риза да прави цвета им по-наситен.
– Какви ги вършиш, Кейлъб?! – отвръщам.
– Дойдох да ви спра. – Гласът му потрепва. Пистолетът играе в ръката му.
– Ние спасяваме базата данни на Ерудитите, за да не бъде унищожена от безкастовите – казвам. – Едва ли искаш да ни попречиш.
– Не е вярно – отговаря той. После рязко извръща глава към Маркъс. – Защо си довела и него, щом само това е целта ви? Явно за него тук има нещо много по-важно от базата данни на Ерудитите.
– Значи тя е казала точно на теб?! – намесва се Маркъс. – На теб, едно дете?
– Отначало нищо не ми каза – отговаря Кейлъб. – Но все пак не искаше да взимам страна, без да съм наясно с всички факти.
– Единственият факт е, че тя се ужасява от реалността, а Аскетите – не – казва Маркъс. – Сестра ти също, което ѝ прави чест.
Свивам вежди. Дори когато ме хвали, пак ми се иска да го фрасна.
– Сестра ми не знае в какво се забърква – кротко възразява Кейлъб и пак ме поглежда. – Тя няма представа какво е онова, което ти искаш да разкриеш пред всички… Не си дава сметка, че това би унищожило света ни!
– Ние сме дошли тук с определена цел! – Маркъс вече почти крещи. – Нашата мисия е вече приключена и е време да свършим онова, заради което сме изпратени.
Нямам представа какви са целта и мисията, за които говори Маркъс, но Кейлъб изобщо не изглежда объркан или смутен.
– Ние не сме изпратени тук от някой друг – казва той. – И не носим отговорност за нищо, освен за самите себе си.
– Точно такива користни разсъждения могат да се очакват от човек, прекарал твърде дълго време близо до Джанийн Матюс. Вие толкова държите да запазите собствения си комфорт, че егоизмът ви е погълнал всякаква човечност!
Не ми трябва да слушам повече. Издебвам, когато вниманието на Кейлъб е изцяло насочено към Маркъс, и ритам силно китката му. Ударът го вади от равновесие и пистолетът пада от ръката му. Със силен ритник го запращам далече на пода.
– Трябва да ми се довериш, Беатрис – казва Кейлъб, а брадичката му трепери.
– Дори след като ѝ асистираше, докато ме измъчва ли? Дори след като едва не я остави да ме убие?!
– Не съм ѝ помагал да те измъч…
– Но и не я спря! Стоеше там и само гледаше…
– Какво друго можех да направя? Какво…
– Можеше поне да опиташ да ме спасиш, страхливецо! – Крещя толкова силно, че лицето ми пламва, а очите ми се пълнят със сълзи. – Поне да опиташ, дори да се провалиш, защото ме обичаш!
Задавям се, въздух не ми достига. Единственото, което чувам, е трополенето на клавишите, докато Кара действа по нашата задача. Кейлъб явно няма какво да ми отговори. Умоляващите му очи постепенно започват да гледат празно.