– Няма да откриете това, за което сте дошли – казва той. – Нали не очаквате тя да съхранява толкова важна информация в компютри, до които всички имат достъп. Това би било лишено от логика.
– Значи не я е унищожила? – обажда се Маркъс.
Кейлъб поклаща глава.
– Тя не приема за уместно унищожаването на каквато и да е информация. А само ограничаването на достъпа до нея.
– Е, слава на бога в такъв случай – отдъхва си Маркъс. – Къде държи информацията?
– Нали не очакваш да ти кажа? – отвръща Кейлъб.
– Мисля, че знам къде е – прекъсвам ги. Кейлъб спомена, че Джанийн не би държала толкова важна информация в общодостъпен компютър. Сигурно я съхранява в личния си компютър: или в нейния кабинет, или в лабораторията. Тори ми беше споменала за тях.
Кейлъб дори не ме поглежда.
Маркъс вдига от пода пистолета на Кейлъб, хванал го е за цевта и от ръката му остава да стърчи само дръжката. После замахва и удря с нея Кейлъб в челюстта. Кейлъб подбелва очи и се строполява на пода.
Не искам да се замислям как Маркъс е усъвършенствал този удар.
– Не можем да си позволим да ни издаде – казва Маркъс. – Сега да вървим. Кара ще се погрижи за останалото. Нали, Кара?
Кара кимва, без да вдига поглед от клавиатурата. Тръгвам подир Маркъс и Кристина със свит стомах, излизаме от контролната зала и поемаме към стълбището.
+ + +
Коридорът вече е опустял. По покрития с плочки под се виждат парчета хартия и отпечатъци от подметки. Тримата с Маркъс и Кристина се движим в колона към стълбището. Впила съм поглед в тила на Маркъс, където овалът на черепа прозира през разрошената коса.
Всеки път, когато го погледна, виждам размахания над Тобиас колан. От сега нататък ще виждам в негово лице и дръжката на пистолета, която удря челюстта на Кейлъб. Не ми пука, че нарани Кейлъб – аз бих направила същото. Повече ме занимава мисълта, че той умее както да причинява болка, така и да парадира със себеотрицанието си като лидер на Аскетите. Тази мисъл така ме вбесява, че чак ми причернява пред очите.
Най-вече защото избрах да го последвам. Предпочетох него пред Тобиас.
– Брат ти е изменник – казва Маркъс, когато завиваме зад ъгъла. – Заслужава дори нещо по-лошо, затова няма нужда да ме гледаш така.
– Млъквай! – изкрещявам и го блъскам в стената. Той е толкова стъписан, че не помисля да отвърне на удара ми. – Мразя те, така да знаеш! Мразя те за всичко, което си му причинил и сега не говоря за Кейлъб! – Доближавам лице плътно до неговото и прошепвам: – Може да не те застрелям лично, но няма да си мръдна пръста, ако някой друг се опита да те убие. Затова се моли да не попаднем в подобна ситуация.
Той впива равнодушен поглед в мен. Пускам го и продължавам към стълбището, Кристина ме следва по петите, а Маркъс върви на няколко крачки след нас.
– Къде отиваме? – пита тя.
– Според Кейлъб онова, което търсим, не е в общодостъпните компютри. Трябва да е в някой личен компютър. Доколкото ми е известно, Джанийн има два – единият е в кабинета ѝ, а другият – в лабораторията – отвръщам.
– Къде ще отидем най-напред?
– Тори ми каза, че в лабораторията на Джанийн има драконовски мерки за сигурност – отговарям. – Била съм в кабинета ѝ – обикновена стая.
– Значи… отиваме в лабораторията.
– На последния етаж.
Стигаме вратата към аварийното стълбище и когато я бутам, се натъкваме на група Ерудити, сред тях и деца, които тичат надолу по стълбите. Вкопчвам се в парапета и започвам с лакти да си проправям път между тях. Не ги поглеждам в очите, сякаш са просто безлика тълпа, която трябва да преодолея.
Очаквам скоро напливът да оредее, но от следващия етаж прииждат нови и нови талази – пълноводна река от облечени в синьо Ерудити; под мъждивата светлина на аварийното стълбище бялото на очите им се откроява най-ярко. Ужасените им стенания се отразяват стократно в бетонните стени на тясното пространство, подобно писъци на демони със святкащи очи.
На площадката на седмия етаж тълпата оредява и постепенно изчезва. Прокарвам длани по ръцете си, за да се отърся от усещането за допир на коси, ръкави и гола кожа. От мястото си виждам къде свършва стълбището.
Виждам и тялото на един от охранителите, чиято ръка безжизнено виси в празното пространство. Над него се е изправил някакъв безкастов с превръзка на окото.
Едуард.
+ + +
– Я гледай кой бил тук! – възкликва Едуард. Стои на най-горното от последната група стъпала – само седем на брой. Аз съм на първото. Между нас е трупът на изменника на Безстрашните, очите му са изцъклени, а тъмното петно върху гърдите показва къде точно е бил прострелян, вероятно от Едуард.