Поставям ръка върху дръжката на вратата. Никъде не се вижда ключалка. Когато Тори разказваше за драконовските мерки за охрана, си представях, че трябва да има специален код за достъп, пароли и скенер на окото, но до момента всички врати се отварят свободно.
Защо обаче това ме тревожи?
Отварям моята врата, а Маркъс – неговата. Споглеждаме се. Аз прекрачвам през прага.
+ + +
Стаята, както и преддверието оттатък, е цялата синя, но тук ясно си личи източникът на светлина. Тя идва от центъра на всеки от панелите върху тавана, пода и стените.
Щом вратата се затваря зад мен, чувам тъп звук, сякаш някаква ключалка се затваря. Сграбчвам отново дръжката и я натискам с все сила, но тя не поддава. Хваната съм в капан.
Тънки пронизващи лъчи се насочват към мен от всички краища. Клепачите ми не са достатъчни да защитят очите и се налага да ги прикрия с длани.
Чувам спокоен женски глас: „Беатрис Прайър, второ поколение. Родна каста: Аскети. Избрана каста: Безстрашни. Доказан Дивергент“.
Откъде тази стая знае коя съм?
И какво означава „второ поколение“?
„Статус: нарушител.“
Дочувам прищракване и леко разтварям пръсти, колкото да видя дали лъчите са изчезнали. Не са, но от осветителните тела на тавана излиза цветен дим. Инстинктивно притискам длан към устата си. Още няколко секунди се взирам през синята мъгла. После вече пред погледа ми няма нищо.
Сега стоя в пълен мрак, толкова плътен, че дори когато поднасям ръка пред очите си, не мога да различа очертания. Трябва да прекося стаята и да потърся врата на отсрещната страна, но ме е страх да помръдна – кой знае какво ще ме сполети, ако го направя.
После ме залива светлина и се озовавам в залата за тренировки в лагера на Безстрашните, насред ринга, където обикновено се провеждаха схватките. Това място ме изпълва с противоречиви спомени. Някои са за триумф от победата над Моли, други са натрапчиви като кошмар – Питър ме удря, докато губя съзнание. Предпазливо подушвам – въздухът все така мирише на пот и прах.
От другата страна на ринга има синя врата, но мястото ѝ не е там. Свивам вежди.
– Нарушител – обявява отново гласът. Сега прилича на Джанийн, но може и да е само плод на въображението ми. – Имаш пет минути да стигнеш синята врата, преди отровата да те повали.
– Какво?!
Но аз много добре чух. Отрова. Пет минути. Не би трябвало да съм изненадана; това е дело на Джанийн, също толкова безсъвестно, каквато е и самата тя. Тялото ми цялото се тресе и се питам дали отровата вече не действа, дали вече не поразява мозъка ми.
„Съсредоточи се.“ Няма как да се измъкна, трябва да продължа или…
Или нищо. Просто трябва да продължа.
Тръгвам към вратата и някой се изпречва на пътя ми. Ниска и слаба фигура, с руса коса и тъмни кръгове под очите. Това съм аз.
Отражение? Махам срещу нея, за да видя дали ще повтори огледално движението ми. Не го прави.
– Здравей – казвам. Тя не отговаря. Не съм и очаквала.
Какво е това? Преглъщам мъчително, за да премахна заглъхването в ушите си, които сякаш са натъпкани с памук. Ако Джанийн го е измислила, сигурно е тест за интелигентност и логическо мислене. Значи ми трябва бистра мисъл, което налага да се успокоя. Опирам длани в гърдите си и притискам силно с надеждата натискът да ми създаде чувство за безопасност, като прегръдка.
Не се получава.
Пристъпвам крачка вдясно, за да имам по-добра видимост към вратата. Моята двойничка също отскача встрани – подметките ѝ скърцат по пода – блокирайки отново пътя ми.
Мисля, че знам какво ще стане, ако тръгна към вратата, но въпреки това трябва да опитам. Втурвам се напред в опит да се стрелна покрай нея, но тя вече е предвидила моя ход. Сграбчва раненото ми рамо и ме блъска настрани. Изпищявам толкова силно, че гърлото ме заболява. Имам чувството, че стотици кинжали се забиват все по-дълбоко в дясната ми половина. Когато се свличам на колене, тя ме ритва в корема и аз се просвам на пода, вдишвайки вдигналия се прах.
Точно това бих направила и аз на нейно място, мисля си, притискайки корема. Ако искам да я победя, трябва да реша как да победя самата себе си. Но как да я надвия, след като тя владее същите техники и е също толкова съобразителна и умна, каквато съм и аз?
Тя отново приближава, затова се надигам и се опитвам да преодолея болката в рамото. Сърцето ми ускорява ритъма си. Посягам да я ударя, но тя ме изпреварва. Навеждам се в последния момент, юмрукът ѝ уцелва ухото ми и аз губя равновесие.
Отстъпвам няколко крачки с надеждата, че няма да ме преследва, но тя тръгва към мен. Напада ме отново, като този път ме сграбчва за рамото и със сила ме превива към сгънатото си коляно.