Вдигам ръце да предпазя корема си и блъскам коляното ѝ с всичка сила. Тя не го очаква; залита назад, но не пада.
Нахвърлям се срещу нея. В мига, когато решавам да я ритна, осъзнавам, че това е и нейното желание. Избягвам ритника ѝ.
Щом реша да направя някакъв ход, тя решава същото. В най-добрия случай двете бихме могли да стоим неподвижно една срещу друга. Аз обаче трябва да я поваля, за да стигна вратата. За да оцелея.
Опитвам се да обмисля действията си, но тя отново напада, сбърчила чело от напрежение. Сграбчва ръката ми, аз стискам нейната и двете се оказваме вплетени в мъртва хватка.
Едновременно вдигаме лакти и замахваме. Навеждам се в последния момент и забивам моя в зъбите ѝ.
И двете надаваме вик. Кръв шурва от устата ѝ по ръката ми. Тя стиска зъби и стене, после се нахвърля срещу мен, много по-устремно, отколкото съм очаквала.
Тежестта ѝ ме събаря. Тя ме приковава с коляно към пода и се опитва да ме удари в лицето, но аз кръстосвам ръце пред себе си. Юмруците ѝ попадат в тях, всеки се стоварва като камък отгоре.
С тежък стон сграбчвам китката ѝ и в същия момент в ъгълчетата на очите ми заиграват тъмни петна. „Отровата.“
„Съсредоточи се.“
Докато тя се опитва да се освободи, аз вдигам колене към гърдите. После я отблъсквам назад, ръмжейки от усилие, докато не опирам стъпала в корема ѝ. Ритам, а лицето ми гори.
Това е логическа загадка: в схватка между двама напълно еднакви по сила борци, кой ще победи?
Отговор: нито единият от тях.
Тя се изправя и изтрива кръвта от устните си.
Следователно не трябва да сме напълно еднакви. Каква е разликата между нас?
Тя отново тръгва към мен, но аз имам нужда от малко време, за да размисля. Затова започвам да отстъпвам при всяка нейна крачка. Стаята около мен се залюлява и се накланя встрани. Политам, опирайки длан в пода, за да запазя равновесие.
Кое е различното между нас? Имаме еднакво тегло, еднакви бойни умения, еднакъв начин на мислене…
Зървам вратата над рамото ѝ и се досещам: целта ни е различна. Аз трябва да мина през тази врата. Тя трябва да я защитава. Но дори в симулацията не е възможно да го иска толкова отчаяно като мен.
Втурвам се към края на ринга, където има маса. Само преди миг на нея нямаше нищо, но аз знам правилата, които действат при симулацията, и как да ги контролирам. В мига, в който си го пожелавам, върху масата се появява пистолет.
Блъскам се в масата, черните петна ми пречат да преценя разстоянието добре. Не усещам болката от удара. Чувствам как цялото ми лице пулсира с ритъма на сърцето, сякаш то е напуснало своето място в гърдите и пълзи към мозъка.
В другия край на стаята, на пода пред моята двойничка, се появява пистолет. И двете посягаме към оръжието.
Усещам тежестта на пистолета, неговата гладка повърхност и забравям за нея, забравям за отровата, забравям за всичко.
Гърлото ми се свива, сякаш някаква ръка ме души. Главата ми пулсира от внезапния недостиг на въздух; усещам биенето на сърцето по цялото си тяло, навсякъде.
Моята двойничка, която допреди миг стоеше между мен и вратата, сега е изчезнала. Уил е заел мястото ѝ. „Не, не.“ Това не може да е Уил. Налагам си да дишам. Отровата спира кислорода към мозъка. Той е просто халюцинация в симулацията. Издишвам със стон.
За момент отново виждам своята двойничка, която насочва пистолета. Сега обаче трепери цялата и държи оръжието възможно най-далече от тялото си. Тя е също толкова слаба, колкото съм и аз. Не, не чак толкова слаба, защото не ѝ причернява пред очите и не усеща недостиг на кислород. Но все пак почти толкова слаба, почти.
После образът на Уил отново се появява, погледът му е празен заради симулацията, косата му е рус ореол около главата. От двете му страни се издигат тухлени сгради, но зад гърба му има врата – вратата, която ме разделя от баща ми и брат ми.
Не, това е вратата, която ме разделя от Джанийн и моята цел.
Трябва да мина през тази врата. „Трябва.“
Вдигам пистолета, въпреки че от движението рамото ме боли, и го държа с двете ръце, за да е стабилен.
– Аз… – задавям се. По страните ми рукват сълзи и влизат в устата. Усещам вкуса на сол. – Съжалявам.
После правя единственото нещо, което моята двойничка не е способна да извърши, защото не е толкова отчаяна като мен.
Стрелям.
45
Няма да го гледам пак как умира.
Затварям очи и натискам спусъка. Когато ги отварям, между играещите пред погледа ми черни петна виждам другата Трис да лежи на пода; това съм аз.