Каквато и да е истината, ще трябва да я разбера от някой друг. Него повече нямам намерение да го питам.
+ + +
Тази нощ ми се присънва, че съм в полето и се натъквам на ято врани, накацали по земята. Когато прогонвам няколко от тях, си давам сметка, че са се струпали върху някакъв човек и кълват сивите му като на Аскетите дрехи. После внезапно се вдигат във въздуха и аз виждам, че този човек е Уил.
След това се събуждам.
Заравям лице във възглавницата и вместо неговото име от устата ми се откъсва ридание, силата на което запраща тялото ми в дюшека. Отново усещам чудовището на скръбта да се гърчи в дупката, където доскоро бяха сърцето и стомахът ми.
Едва си поемам дъх и притискам с длани гърдите си. Сега чудовищното създание е вкопчило ноктестите си лапи в гърлото ми и спира дъха ми. Обръщам се настрани и пъхам глава между коленете; дишам, докато не се отърсвам от чувството, че ме душат.
Макар въздухът да е топъл, аз треперя. Ставам от леглото и повличам крака по коридора към стаята на Тобиас. Вратата изскърцва, като я отварям – достатъчно силно, за да го събуди. Той ме гледа втренчено в продължение на секунда.
– Влизай – казва. Още е сънен и говори завалено. Дръпва се навътре в леглото, за да направи място и за мен.
Трябваше да съобразя. Спя с тениска, която ми зае един от Миротворците. Тя едва покрива дупето ми, а аз не се сетих да сложа някакви панталонки, преди да дойда тук. Погледът на Тобиас се плъзга по голите ми крака и кара бузите ми да пламнат. Лягам с лице към него.
– Пак ли кошмари? – пита.
Кимвам.
– Какво стана?
Разтърсвам глава. Не мога да му кажа, че Уил е в кошмарите ми, защото ще трябва да обясня причината. Какво ли ще си помисли за мен, ако разбере какво съм направила? Как ще ме гледа след това?
Той задържа дланта си върху бузата ми и бавно прокарва пръст по челюстта.
– Всичко е наред с нас двамата, така да знаеш – казва. – За теб и за мен. Ясно?
Гърдите ми горят и аз само кимвам.
– Нищо друго не е наред. – Дъхът му гъделичка ухото ми. – Но ние двамата сме добре.
– Тобиас – започвам, но тутакси забравям какво съм искала да му кажа. Притискам устни към неговите, защото знам, че така всичко останало ще изчезне.
Той отвръща на целувката ми. Ръката му тръгва надолу от бузата ми, докосва леко тялото отстрани и ме обгръща през кръста; после се плъзва по бедрата и продължава по голия ми крак, което ме кара да потръпна. Притискам се още по-силно към него и го обгръщам с крак. Главата ми бучи от напрежение, но тялото ми, изглежда, знае точно какво да прави, защото всичко е подчинено на единен ритъм, всяка частица се стреми към едно и също: да изчезне и да се слее с Тобиас.
Устните му търсят моите и ръката му пропълзява под тениската. Не го спирам, макар да знам, че трябва. Вместо това простенвам леко и страните ми пламват засрамено. Той или не ме е чул, или не обръща внимание, защото притиска длан в гърба ми и ме придърпва още по-плътно. Пръстите му бавно тръгват нагоре, следвайки гръбнака. Тениската ми се надига към гърдите, но аз не я дърпам надолу дори когато усещам нощния хлад върху корема си.
Той ме целува по шията, а аз се вкопчвам в рамото му, за да се овладея, събирайки тениската му в юмрук. Ръката му е стигнала раменете ми и той обвива пръсти около врата ми. Тениската ми се е усукала около дланта му, а целувките ни стават отчаяни. Давам си сметка, че ръцете ми треперят от натрупаното в мен напрежение, затова още по-здраво се вкопчвам в раменете му, за да не забележи.
После пръстите му случайно докосват превръзката на рамото ми и ме пронизва болка. Не е много силна, но е достатъчна, за да ме свали на земята. Не може да съм с него точно сега, когато една от причините да потърся близостта му е, за да разсее скръбта ми.
Отпускам се назад и придърпвам тениската, за да се покрия колкото мога. За секунда просто лежим един до друг, а трескавият ни дъх се смесва. Нямам намерение да плача – сега не е време за сълзи. Това трябва да спре – но не мога да се овладея, колкото и да примигвам.
– Съжалявам – проронвам.
– Няма защо да се извиняваш – отвръща почти строго. После изтрива влагата от бузите ми.
Известно ми е, че приличам на врабче, слабо и дребно, създадено да лети, крехка и с тънка талия. Но когато той ме докосва така, сякаш дори за миг не е способен да откъсне ръка, вече не съжалявам за вида си.