– Достатъчно приказки – намесва се Тори. – Свали я долу. Ще бъде затворена заедно с всички останали военнопрестъпници.
Тобиас не помръдва. Юрая хваща ръката ми и ме повежда обратно през лабораторията, през светлата стая и синьото преддверие. Там към нас се присъединява Тереза от безкастовите и ме измерва любопитно с поглед.
Когато излизаме на площадката на стълбището, усещам нещо да ме побутва в ребрата. Обръщам се и виждам Юрая да ми подава топче марля. Поемам го и правя опит да му се усмихна с благодарност, но не ми се получава.
Докато слизаме по стълбите, увивам стегнато марлята около ръката си, като междувременно заобикалям мъртвите тела, без да поглеждам лицата им. Юрая ме прихваща за лакътя, за да не падна. Марлената превръзка не премахва болката от ухапването, но все пак с нея малко ми олеква. По същия начин ми действа и това, че, изглежда, поне Юрая не ме мрази.
За първи път безразличието на Безстрашните към възрастта на човек не ми изглежда благоприятна възможност. Сега май това ще е в моя вреда. Никой няма да каже: „Тя е още млада, затова е сгрешила“. Всички ще решат: „Тя е достатъчно зряла и е направила съзнателен избор“.
Аз, разбира се, ще се съглася с тях. Наистина направих своя избор. Предпочетох майка си, баща си и каузата, за която те са се борили.
+ + +
Слизането по стълбите е значително по-леко от изкачването. Чак на петия етаж си давам сметка, че се спускаме към фоайето.
– Дай ми пистолета си, Юрая – обажда се по някое време Тереза. – Все някой трябва да стреля, ако се появи враг от засада, докато ти я прикрепяш да не падне по стълбите.
Юрая ѝ предава пистолета си, без дума да обели. Свивам вежди – Тереза има пистолет, защо тогава ѝ трябва и неговият? Не задавам обаче гласно този въпрос. И без него си имам достатъчно грижи.
Стигаме първия етаж и прекосяваме голяма зала за събрания, пълна с хора в черно-бели дрехи. Спирам за момент да ги огледам. Някои са се струпали на малки групички и се подкрепят един друг със сълзи на очи. Други са сами – облегнати на стените или седнали по ъглите, гледат с празен поглед в някаква далечна точка.
– Трябваше да застреляме доста народ, за да влезем в сградата – промърморва Юрая и стиска ръката ми. – Нямахме избор.
– Знам – отговарям.
В дясната част на залата забелязвам майката и сестрата на Кристина, вкопчени една в друга. В лявата половина стои млад мъж с тъмна коса, която блести на луминесцентното осветление – Питър. Сложил е ръка върху рамото на жена на средна възраст, в която разпознавам майка му.
– Той какво прави тук? – питам.
– Жалкият страхливец се примъкна, когато всичко беше приключило – отговаря Юрая. – Чух, че баща му е мъртъв. Майка му обаче явно е добре.
Питър поглежда през рамо и погледът му за миг среща моя. В тази кратка секунда се опитвам да открия в себе си капка жал към човека, който ми спаси живота. Но сега, след като някогашната ми омраза към него вече я няма, не изпитвам нищо друго.
– Какво се заковахте на едно място? – обажда се Тереза. – Давайте да продължаваме!
Минаваме през залата и излизаме в главното фоайе, където навремето прегърнах Кейлъб. Огромният портрет на Джанийн лежи на парчета върху пода. Димът, който се носи из въздуха, е най-гъст при рафтовете с книги, превърнати сега в пепел. Всички компютри са разбити, а частите им – пръснати по земята.
Насред помещението, строени в редици, са Ерудитите, които не са успели да избягат, и оцелелите изменници на Безстрашните. Търся познати лица. Откривам Кейлъб най-отзад – изглежда някак отнесен. Отвръщам поглед от него.
– Трис! – дочувам. Кристина седи до Кара почти най-отпред, кракът ѝ е превързан с някакво парче плат. Тя ми махва и аз сядам на пода до нея.
– Не успя ли? – пита тихо.
Поклащам глава.
Тя въздъхва и ме прегръща с една ръка. Жестът ѝ ми носи такава утеха, че едва не се разплаквам. Но двете с Кристина не сме от хората, които плачат на рамото на другия; ние сме хора, които се бият рамо до рамо. Затова преглъщам сълзите.
– Видях майка ти и сестра ти в съседната зала – казвам.
– И аз ги видях – отговаря тя. – Семейството ми е добре.
– Хубаво – казвам. – Ами кракът ти как е?
– Наред. Кара казва, че ще се оправи. Не кърви много силно. Една от медицинските сестри на Ерудитите напълнила джобовете си с болкоуспокояващи, антисептици и марли, преди да я свалят долу, и ми помогна, затова не ме боли много – отговаря Кристина. Зад нея Кара преглежда ръката на един от Ерудитите. – Къде е Маркъс?