– Представа нямам – отвръщам. – Наложи се да се разделим. Него също трябва да са го довели тук. Освен ако не са го убили, разбира се.
В помещението за кратко настъпва бъркотия – в него забързано влизат и излизат хора, охраната от безкастови си сменя местата, нови попълнения от Ерудити в синьо се настаняват сред нас – но лека-полека всичко пак се успокоява и тогава го забелязвам: Тобиас влиза през вратата откъм стълбището.
Прехапвам силно устни и се опитвам да не мисля, да не се предавам на студенината, която сковава гърдите ми, и на бремето, затиснало раменете ми. Той ме мрази. Той не ми вярва.
Кристина ме прегръща още по-здраво, когато той минава покрай нас. Наблюдавам го през рамо. Спира до Кейлъб, сграбчва ръката му и го изправя на крака. Кейлъб отначало прави опит да се съпротивлява, но не е и на половина як като Тобиас и не успява да се измъкне.
– Какво искаш? – пита панически Кейлъб.
– Искам да обезвредиш охранителната система в лабораторията на Джанийн – отговаря Тобиас, докато го влачи, без да поглежда назад към него. – Безкастовите трябва да получат достъп до компютъра ѝ.
„И да го унищожат“, мисля си и сърцето ми още повече натежава. Тобиас и Кейлъб изчезват зад вратата към стълбището. Кристина се обляга на мен, а аз – на нея и така се подкрепяме.
– Джанийн е активирала предавателите на всички Безстрашни – казва тя. – Една от групите на безкастовите попаднала на засада от контролирани от симулацията Безстрашни и пристигна последна преди около десетина минути. Предполагам, че безкастовите са победили, макар че не знам как може да се нарече победа стрелбата срещу тълпа сомнамбули.
– Така е. – Повече няма какво да се каже. Кристина явно също си дава сметка за това.
– Какво стана, след като ме простреляха? – пита тя.
Описвам ѝ синьото преддверие с двете врати и стаята със симулацията от момента, в който разпознах залата за тренировки на Безстрашните, до мига, в който застрелях самата себе си. Не ѝ казвам за халюцинацията с Уил.
– Какво? – възкликва тя. – Това е била симулация без предавател?!
Свивам вежди. Досега не си бях дала труд да се замисля по този въпрос. Още по-малко в ситуация като тази.
– Щом като лабораторията разпознава новодошлите, сигурно има данни за всеки поотделно и създава съответстваща на кастата симулация.
Сега вече няма никакво значение на какъв принцип Джанийн е създала охранителната система на лабораторията си. Но не е зле да се занимая с нещо смислено, да си намеря нов проблем за разрешаване, след като се провалих в най-важното.
Кристина изправя гръб. Може би и тя си мисли същото.
– Или пък отровата по някакъв начин е съдържала и предавателя.
Не бях се замисляла върху това.
– Тогава как Тори е минала през нея? Тя не е Дивергент.
Навеждам глава.
– Не знам.
„А може би всъщност е Дивергент“, мисля си. Брат ѝ е бил Дивергент и след случилото се с него тя може би на никого не е признала за себе си. Дори сега, когато съществуването на Дивергентите се приема от повечето хора.
Вече се убедих, че всеки човек таи купища тайни. Колкото и да си въобразяваш, че познаваш и разбираш хората около себе си, те са ръководени от мотиви, които винаги остават скрити за теб, заключени в сърцата им. Човек никога не може да опознае другите, но понякога може да реши да им се довери.
– Според теб как ще постъпят с нас, когато ни признаят за виновни? – пита Кристина след няколкоминутно мълчание.
– Честно?
– Не е ли точно сега моментът да бъдем честни една с друга?
Поглеждам я с крайчеца на окото си.
– Според мен ще ни принудят да изядем огромно количество торта, а после да се потопим в неоправдано дълга дрямка.
Тя се разсмива. Аз се опитвам да остана сериозна – разсмея ли се, ще започна и да плача.
+ + +
Дочувам вой и се оглеждам в тълпата да разбера откъде идва.
– Лин! – вие Юрая. Той се втурва към вратата, през която двама Безстрашни внасят Лин на импровизирана носилка – изглежда, за целта е пригодена една от книжните лавици. Лин е бледа – прекалено бледа – а ръцете ѝ са кръстосани върху корема.
Скачам на крака и също се втурвам към нея, но пистолетите на няколко от безкастовите не ми позволяват да приближа. Вдигам ръце и оставам на място, но продължавам да наблюдавам какво става.
Юрая оглежда тълпата военнопрестъпници от Ерудитите и накрая посочва сивокоса жена със сурово изражение.
– Ти! Ела тук!
Жената се изправя на крака и оправя крачолите на панталона си. После излиза с лека стъпка пред групата насядали пленници и поглежда въпросително Юрая.