Всичко е толкова елегантно, толкова хитроумно, че едва не се разсмивам.
– Наредих на моите войници да освободят твоите от оръжието им веднага след приключването на мисията – казва Евелин. – Сега виждам, че заповедта ми е изпълнена успешно. Съжалявам за лицемерния ход, но знам, че вие сте научени още от майките си да поддържате кастовата система и ще се нуждаете от нашата помощ, за да приемете по-лесно идването на новата ера.
– Да приемем ли? – прекъсва я Тори. После скача на крака и се хвърля към Евелин, която спокойно вади пистолета си и го насочва срещу нея.
– Не съм гладувала повече от десет години, за да се предам сега пред някаква Безстрашна с ранен крак – казва Евелин. – Ако не искаш да те застрелям, сядай на мястото си при твоите приятелчета от бившата каста.
Виждам как всяко мускулче по ръката на Евелин е готово за стрелба. Погледът ѝ не е студен като на Джанийн, а някак пресметлив, преценяващ, планиращ. Не мога да си представя как тази жена някога се е подчинявала на волята на Маркъс. Но тогава може да не е била същата жена – цялата от стомана, закалена с огън.
Тори стои срещу Евелин няколко секунди, после с куцукане тръгва назад, далече от пистолета.
– Онези, които ни помогнаха да свалим Ерудитите от власт, ще бъдат възнаградени – продължава Евелин. – Онези, които ни се опълчиха, ще бъдат съдени и наказани според провиненията си. – При последните думи тя повишава глас и аз с изненада установявам колко ясно кънти той над главите ни.
Вратата към стълбището зад гърба на Евелин се отваря и през нея почти незабелязано влиза Тобиас, следван от Маркъс и Кейлъб. Почти, защото аз го забелязвам – с времето привикнах винаги и навсякъде да го забелязвам. Забивам поглед в обувките му, докато приближава. Те са черни кецове с метални дупки за връзките. Спират точно пред мен и той се надвесва над рамото ми.
Поглеждам го, очаквайки да срещна студените му и непреклонни очи.
Но те не са такива.
Евелин продължава да говори, но аз вече не я чувам.
– Ти беше права – казва Тобиас, повдигайки се на пръсти. Леко се усмихва. – Отлично знам коя си. Само трябваше да ми се напомни.
Отварям уста, но нямам какво да кажа.
После всички монитори във фоайето – поне тези, които не са унищожени по време на атаката – започват да трепкат, включително прожекторът на стената, който доскоро осветяваше портрета на Джанийн.
Евелин млъква насред изречението. Тобиас ме хваща за ръката и ми помага да стана.
– Какво е това? – пита Евелин.
– Това – казва Тобиас, но говори само на мен, – е информацията, която ще промени всичко.
Краката ми треперят от облекчение и страх.
– Значи успя – казвам.
– Ти успя – отвръща той. – Аз само принудих Кейлъб да ни сътрудничи.
Прегръщам го през врата и притискам устни в неговите. Той взима лицето ми в шепи и отвръща на моята целувка. Притискам се силно към него, докато между нас не остава никакво празно пространство и унищожавам – завинаги, надявам се – всички тайни и подозрения, които сме таяли един за друг.
После чувам глас.
Дръпваме се един от друг и се обръщаме към стената, където се е появил образът на жена с къса кестенява коса. Тя седи зад метално писалище със скръстени пред себе си ръце. Не мога да разпозная мястото, защото фонът е неясен.
– Здравейте – казва тя. – Името ми е Аманда Ритър. В този запис ще ви кажа само онова, което трябва да знаете. Водач съм на организация, която се бори за мир и справедливост. През последните две десетилетия тази борба става все по-жизненоважна и следователно все по-невъзможна. Вижте защо.
Върху стената с такава скорост започват да се сменят изображения, че ми е трудно да ги проследя. Мъж на колене с опрян в челото пистолет. Някаква жена го е насочила към него с безчувствено лице.
Някъде в далечината малка човешка фигура виси от телеграфен стълб, обесена за врата.
Трап с размерите на къща, пълен с трупове.
Има и други подобни картини, но те се сменят още по-бързо и аз успявам единствено да добия впечатление за кръв, кости, смърт и жестокост, безизразни лица, бездушни очи, ужасени очи.
Когато съм доведена до предела на поносимостта и всеки момент ще закрещя, образът на жената зад писалището отново се появява върху екрана.
– Вие не помните нищо от тези събития – продължава тя. – Но ако си мислите, че те са последици от дейността на някоя терористична групировка или тоталитарен режим, сте прави само донякъде. Половината от хората, извършили тези ужасни деяния, са били ваши съседи. Ваши роднини. Ваши колеги. Борбата, която водим, не е срещу някоя определена групировка. Тя е срещу самата човешка природа – или поне онова, в което тя се е превърнала.