– Не исках да ти цивря на рамото – казвам и гласът ми секва. – Просто се чувствам… – поклащам глава.
– Това не е справедливо – отвръща той. – Няма значение дали родителите ти сега са на някое по-добро място – те просто не са тук с теб и това не е справедливо, Трис. Такива неща не бива да стават. На теб не трябваше да ти се случва. И всеки, който твърди обратното, е лъжец.
Ридание разтърсва отново тялото ми и той ме прегръща толкова силно, че чак ми е трудно да дишам, но това сега няма значение. Отказвам се да хлипам благоприлично и грозно се разревавам, устата ми е широко разтворена, лицето ми е сгърчено, а в гърлото ми сякаш вие смъртно ранено животно. Ако продължава така, ще се разпадна на съставните си части и това може да е за добро – да се пръсна и да не ми се налага да понасям повече нищо.
Тобиас мълчи дълго, докато риданията ми не утихват.
– Заспивай – казва накрая. – Аз ще разгонвам кошмарите, ако пак те нападнат.
– С какво?
– С голи ръце очевидно.
Обгръщам кръста му с ръка и дълбоко вдишвам, забила лице в рамото му. От него се носи дъх на пот, свеж въздух и мента, идващ от мехлема, с който понякога маже тялото си, за да отпочинат уморените мускули. Лъха на сигурност и безопасност, като слънчев лъч в овощна градина и мълчалива закуска в столовата. Миг преди да се унеса, аз почти съм забравила за раздирания от междуособици град и новите беди, които ще ни сполетят, ако не успеем да ги изпреварим.
Миг преди да се унеса, го чувам да шепне: „Обичам те, Трис“.
Сигурно щях да му отвърна със същото, ако вече не се намирах много, много далече.
6
Тази сутрин се събуждам от шум на електрическа самобръсначка. Тобиас стои пред огледалото, а главата му е отметната така, че да вижда извивката на челюстта си.
Обгръщам с ръце коленете си, покрити с чаршафа, и го наблюдавам.
– Добро утро – казва той. – Как спа?
– Добре.
Ставам, когато той отново отмята глава и се съсредоточава върху челюстта си, обвивам ръце около тялото му и притискам чело към гърба там, където изпод ризата се подават татуировките му на Безстрашен.
Той оставя самобръсначката и слага ръце върху моите. Никой от нас не нарушава тишината. Аз се заслушвам в ритъма на неговото дишане, той лениво гали пръстите ми. За миг предстоящата ни задача е забравена.
– Аз също трябва да се приготвя – казвам след малко. Никак не ми се тръгва, но днес трябва да работя в пералното и не искам Миротворците да ме обвинят, че не изпълнявам моята част от споразумението.
– Ще ти донеса нещо за обличане – казва той.
Няколко минути по-късно крача боса по коридора, облечена в тениската, с която спах, и къси панталонки, които Тобиас взе назаем от един от Миротворците. Когато се прибирам в стаята, заварвам Питър да стои край леглото ми.
Инстинктивно заставам нащрек и оглеждам стаята за тъп предмет.
– Изчезвай – казвам с цялата твърдост, на която съм способна. Трудно ми е обаче да удържа гласа си да не трепери. Няма как да забравя погледа му, когато ме провеси над бездната, стиснал гърлото ми, или как ме блъскаше в стената в лагера на Безстрашните.
Той се обръща да ме погледне. Напоследък в очите му няма обичайната злоба към мен – сега изглежда просто изтощен, стойката му е отпусната, а ранената ръка виси на превръзка през врата. Това обаче не може да ме заблуди.
– Какво правиш в стаята ми?
Той пристъпва по-близо.
– А ти защо преследваш Маркъс? Видях те вчера след закуска.
Отвръщам втренчено на вперения му поглед.
– Това не ти влиза в работата. Изчезвай!
– Тук съм, защото не разбирам защо точно ти трябва да съхраняваш хард диска – казва. – Напоследък си доста неуравновесена.
– Значи аз съм неуравновесена, така ли? – изсмивам се. – Това звучи доста странно от твоята уста.
Питър свива устни и нищо не отговаря. Присвивам очи.
– Защо си толкова загрижен за хард диска, между другото?
– Не съм толкова тъп. Знам, че на него се съхранява много повече от базата данни за симулацията.
– Май наистина не си толкова тъп, а? – отговарям. – Смяташ, че ако го доставиш на Ерудитите, те ще ти простят измяната и ще си възвърнеш благоволението им.
– Не ми трябва тяхното благоволение – отвръща той и отново пристъпва към мен. – Ако го исках, нямаше да ти помогна в лагера на Безстрашните.
Забивам показалец в гърдите му толкова силно, че нокътят ми потъва.
– Помогна ми, защото не искаше да те прострелям повторно.
– Може и да не съм любимец на Аскетите, след като предадох собствената си каста – той хваща пръста ми, – но няма да позволя някой да ме командва, особено Ерудитите.