+ + +
Спирам за малко пред вратата на Тобиас, преди да почукам, и се ослушвам какво става вътре.
– Не, не е точно така – казва през смях Тобиас.
– Какво искаш да кажеш с това „не е точно така“? Направих го също като теб. – Вторият глас е на Кейлъб.
– Напротив.
– Тогава го повтори пак.
Отварям вратата в мига, когато Тобиас, седнал на пода с изпънат напред крак, мята кухненския нож към отсрещната стена. Той се забива в голямата буца сирене, сложена върху скрина. Кейлъб стои зад него и гледа недоумяващо най-напред буцата сирене, после мен.
– Той трябва да е някакъв феномен сред Безстрашните – възкликва най-накрая. – Не ми казвай, че и ти можеш това.
Сега изглежда доста по-добре – очите му вече не са зачервени и в тях се мярка познатата искрица любопитство, сякаш отново е възвърнал интереса си към света. Кестенявата му коса е разрошена, а ризата е закопчана накриво. Този мой брат е красив по един небрежен, безгрижен начин, сякаш през повечето време не си дава сметка как изглежда.
– С дясната ръка сигурно и аз го мога – отговарям. – Но иначе Фор наистина е нещо като феномен сред Безстрашните. Мога ли обаче да попитам защо ти хвърляш ножове по буца сирене?
Тобиас улавя погледа ми, когато произнасям „Фор“. Кейлъб няма понятие, че прякорът на Тобиас е неизменното доказателство за неговото съвършенство.
– Кейлъб дойде да обсъдим нещо – отговаря вместо него Тобиас и обляга глава на стената, поглеждайки към мен. – А до мятането на ножове се стигна някак от само себе си.
– Както обикновено става – казвам, а по лицето ми прави опит да се прокрадне лека усмивка.
Той изглежда толкова спокоен с отметнатата назад глава и отпусната върху коляното ръка. Изпиваме се с очи още няколко секунди, доколкото благоприличието позволява. Кейлъб смутено кашля.
– Е, аз трябва вече да се връщам в стаята – казва, местейки поглед от Тобиас към мен и обратно. – Чета една книга за водопречиствателните системи. Детето, което ми я даде, ме взе за пълна откачалка, щом искам да я прочета. Отначало мислех, че е нещо като наръчник за поддръжката и ремонта им, но се оказа удивителна книга. – Той замълчава. – Съжалявам. Май и вие вече ме мислите за откачалка.
– Изобщо не е така – отвръща шеговито Тобиас. – И ти непременно трябва да прочетеш тази книга, Трис. Обзалагам се, че ще ти хареса.
– Мога да ти я заема – обажда се Кейлъб.
– Може би по-нататък – отвръщам. И поглеждам зверски Тобиас, когато вратата се затваря зад брат ми. – Много съм ти задължена – казвам. – Сега ще ми проглуши ушите за това как действа водопречиствателната система. Но това май е за предпочитане пред другото, за което искаше да говорим.
– Я гледай! И какво е то? – повдига вежди Тобиас. – Да не е случайно аквапоника[1]?
– Аква какво?
– Това е един от начините, по които тук отглеждат храна. Не ти трябва да знаеш.
– Точно така, не ми трябва – отвръщам. – Той за какво искаше да приказвате?
– За теб – отговаря Тобиас. – Предполагам, че дойде при мен като твой по-голям брат. Нещо от рода на „Не се закачай със сестра ми“.
Той се надига от пода.
– А ти какво му каза?
Тобиас тръгва към мен.
– Разказах му как е започнало всичко между нас. Така се стигна до мятането на ножове – отговаря. – Освен това му казах, че не се закачам с теб.
Усещам как цялото ми тяло гори. Той обгръща хълбоците ми с ръце и нежно ме притиска към вратата. Устните му намират моите.
Вече не помня защо съм дошла при него.
Нито пък ме е грижа.
Прегръщам го със здравата си ръка и го придърпвам към себе си. Пръстите ми напипват края на тениската му и пропълзяват отдолу, после плъзват към гърба. Изглежда толкова здрав и силен.
Той отново ме целува, този път по-настоятелно, ръцете му здраво стискат талията ми. Неговият дъх, моят дъх, неговото тяло, моето тяло – толкова сме близо, че вече няма разлика между едното и другото.
Той се дръпва леко назад, само на няколко сантиметра. Не ми се иска да го пускам толкова далече от себе си.
– Май не дойде за това при мен – казва.
– Не.
– Тогава за какво?
– На кого му пука?
Прокарвам пръсти през косата му и отново притеглям устните му към своите. Той не се съпротивлява, но след няколко секунди промърморва „Трис!“ близо до бузата ми.
– Добре де, добре. – Затварям очи. Дошла съм тук заради нещо важно: да му кажа за разговора, който дочух.
Сядаме един до друг на леглото и аз започвам от самото начало. Разказвам как съм проследила Маркъс и Йохана в овощната градина. Казвам му как Йохана попита за избора на време за атаката и какво отговори Маркъс, както и за последвалия спор. Докато говоря, наблюдавам изражението му. Не ми се вижда нито шокиран, нито заинтересован. Вместо това около устата му се появяват горчивите гънки, както става винаги, щом се спомене името на Маркъс.