— Това е лъжа… — започна той, но преди да продължи, Савидж се спусна към него. Тежкото желязо, още мокро от кръвта на капитана, удари клетия човек по главата. Той се олюля за миг на краката си, устните му още мърдаха в желанието да каже истината, после падна по лице на палубата.
Дойде време Стъмпи да излезе напред, но сърцето ми трепна, щом погледнах двете мъртви тела и безчувствената фигура на Дик Кроубър. Обаче Джим Роджърс не бе заблуден:
— Нямаше нужда от това, Савидж! — каза той, като гледаше убиеца право в очите. — Ако съвестта ти беше чиста, щеше да оставиш клетия Даниел да довърши думите си.
— Какво искаш да кажеш? — Савидж стискаше окървавеното си оръжие заканително.
Но Джим Роджърс не се побоя да каже какво мисли:
— Искам да кажа, че според мен ти си убил Дейвидсън, тъй както видях, че уби Даниел Уитком.
— Е? И какво смяташ да правиш, щом знаеш това? — попита той и аз потреперих от заплашителния му тон.
Джим Роджърс извади пищов и мигом го насочи към гърдите на втория помощник.
— Ще те окова във вериги! — каза той, а на мен сърцето ми се изпълни с радост от неговия кураж. — Ще те окова във вериги, приятелю, и ще те предам на правосъдието, когато стигнем в някое пристанище. Там ще имаш такава възможност да се защитаваш, каквато не даде на Даниел.
За минута Були Савидж изглеждаше сломен. Ръцете му се отпуснаха, главата му клюмна на гърдите. Но всичко това бе преструвка. Боцманът бе припълзял близо до първия помощник и преди да успея да извикам, сграбчи ръката на Джим и изтръгна пищова. В същото време Були Савидж се пресегна, хвана Джим за гърлото и го понесе само с една ръка към борда.
Това беше сигнал за общ бой. Другарите на Були вдигнаха железа и всичко друго, каквото им попадна в ръцете, някои дори се оказаха със саби, като че ли бяха очаквали бунта точно тоя ден. В същото време моряците, които не бяха посветени в плана на Савидж, извадиха ножове, стиснаха юмруци и се спуснаха да помагат на първия помощник.
Ах, сър, беше много страшно! Хората на Були бяха два пъти повече, освен това бяха въоръжени и подготвени. Почтените, верни на капитана моряци се биха храбро, но един по един бяха съсечени. Бунтовниците отпразнуваха победата си с ром, като държаха чашите с ръце, още червени от кръвта на другарите им.
Джуджето прекъсна за малко ужасния си разказ. Спомените за окървавената палуба явно бяха твърде тежки за него. Но въпросът на капитан Хътълстоун какво е станало с помощника Джим Роджърс, го накара да заговори отново.
— Були Савидж, както казах, го занесе с грамадната си ръка до борда, без да обръща внимание на борбата наоколо. Мислеше само как да убие човека, повишен в пръв помощник вместо него. Минаха близо до мястото, където се бях свил. Отворих джобното си ножче с намерение да ги последвам и да го забия между широките плещи на убиеца. О, колко исках да имам тоя кураж, но страхът, че Були може да се обърне, преди да го ударя, ме спря! Бях страхливец, но не забравяйте, приятели, че имам жалко, слабо тяло. Савидж можеше да ме убие толкова лесно, както смачква мидена черупка.
Були Савидж вдигна тялото на първия помощник високо над главата си и аз за миг улових погледа на клетия човек, пълен с молба за помощ. Но преди да скоча и се хвърля да го спася — кълна се, че исках да направя това — той изчезна. Видях тялото му да се извива във въздуха и да пада в морето. Изтичах към борда, но Були ме хвана за рамото.
— Така става с ония, които искат да ми пречат!
Погледнах и не можах да сдържа писъка, който се изтръгна от гърдите ми. Джим Роджърс бе започнал да плува към „Франси фри“ и преди да измине и десетина метра, една голяма акула се хвърли върху него. Тя се изви на една страна. Видях грамадните челюсти да се разтварят, жестоките зъби лъщяха. Когато погледнах отново, защото не можах да понеса зрелището и бях затворил очи, по водата плуваше голям червен кръг и акулата като сянка се отдалечаваше с плячката си.
— Ти си звяр, Були Савидж! — извиках, забравил страха си. — Един ден ще те убия, както ти уби него!
Той се обърна с ругатня и за миг бях сграбчен от силните му ръце и метнат нагоре като Джим. Почти почувствах, че жестоките зъби на акулите вече разкъсват тялото ми. Звярът ме държа така няколко минути или може би така ми се стори в страха, но не ме хвърли във водата, където акулите се бяха събрали, привлечени от миризмата на кръв.
— Та значи аз съм звяр, а, малки гиганте? — попита той с подигравателен смях. — И убиец при това?