Були Савидж даде разрешение намръщен. Може би тайно се надяваше, че капитанът ще попадне в пиратски ръце. Във всеки случай Хътълстоун бе много доволен. Той ми направи знак да го последвам. Стъмпи също, без да иска разрешение, се присъедини към нас и ние се отправихме почти тичешком към брега.
Скоро видяхме част от морето между палмите и като се прикривахме внимателно, стигнахме пясъчната ивица.
— Тя е, тя е! — извика капитанът развълнувано. — Милата, славната „Светла зора“!
Наистина, тя беше — малко очукана, но годна да плава още дълго. Отвратителното черно знаме се развяваше на върха на мачтата.
Мястото, откъдето наблюдавахме, бе над морското равнище и ние гледахме кораба почти от птичи полет. Екипажът бе зает със спускане на котвата. Личеше, че ще остане да нощува.
Капитанът потъна в мълчание. Устните му се изтеглиха в тънка права линия както обикновено, когато се замислеше дълбоко. Най-после заговори:
— Един от вас трябва да остане тук и да съобщи, ако пиратите слязат на брега в голяма група. Другият може да се върне с мен в укреплението.
— Имате ли някакъв план? — осмелих се да попитам.
— Да, момчето ми! Мисълта, че мистър Тъмбълтън и останалите от моите моряци са на борда, затворени и може би отчаяни, ме изпълва с решителност. Трябва да убедим Були Савидж да ни помогне да завземем отново „Светла зора“.
— По-добре и аз да остана — предложи Стъмпи. — Познавам пътищата из острова. Доверете ми се! Веднага ще дотичам да ви обадя, ако някоя лодка тръгне от кораба за брега.
— Добре! — каза капитанът и забързахме обратно към укреплението.
Були Савидж не бе стоял без работа. Укреплението бе готово да издържи дълга обсада или внезапно нападение с еднакъв шанс за успех. От склада бяха извадени припаси и муниции. Хората нетърпеливо чакаха нашето съобщение и между най-нетърпеливите бе Джим, който успя да ми прошепне:
— Не видяхте ли моя брат, Мартин?
Скръбно поклатих глава.
В това време капитан Хътълстоун очерта плана си за завземането на „Светла зора“.
— Тя не може да има голям екипаж — каза той. — Останали са само ония, които я нападнаха, и други не са се качвали, защото бе принудена да бяга, преследвана от военния кораб. Тя сигурно се е отделила от „Пламтящ кръст“, иначе досега щеше да бъде разграбена и подпалена.
— Да, заслужава да се рискува — реши Були Савидж, който изглежда бе забравил неотдавнашното си поражение от капитана. — Ще почакаме до полунощ и ако няма признаци за нападение дотогава, ще си направим план. Имаме две лодки, скрити на брега, а и вие казвате, че имате една. Ще наредим кой да нападне стражата, кой да затвори вратите на общото помещение и кой да претърси кабините. Дявол да го вземе — продължи Були, като повиши глас, възпламенен от мисълта си, — ако имаме щастие, аз ще бъда капитан на кораб и ще се разхождам по своя палуба още преди да съмне.
Видях как капитан Хътълстоун сведе очи и подразбрах, че той мисли иначе. Не беше човек, който може да остави Савидж или когото и да било другиго да му заповядва на собствения му кораб.
Нощта настъпи с обикновената си внезапност и скоро пълната луна се заизкачва бавно по небето. Хората лежаха наоколо и в укреплението, някои пушеха, други дремеха в очакване на часа, когато експедицията ще потегли. Хътълстоун бе предложил да се прати смяна на Стъмпи, но Савидж се надсмя на тази мисъл. Тъй като от джуджето нямаше никакво известие, сметнахме, че пиратите са останали на борда.
Най-после дойде моментът за потегляне. Луната бе леко пребулена с облаци.
Групата се раздели на три части, всяка от които трябваше да вземе по една лодка. Були Савидж настоя трите части да се държат заедно, докато не види сам, че „Светла зора“ е на котва и екипажът й не е на палубата. След това трите отделения трябваше да се отправят към лодките, да се съберат на определено място и едновременно да се явят при закотвения кораб.
Когато минахме през горичката, от която двамата с капитана разглеждахме „Светла зора“, не можах да се сдържа. Ръката на Хътълстоун се залепи на устата ми и задуши вика ми. Той също не можа да потисне разочарованието си и изруга тихо, защото в морето под нас редом със „Светла зора“ стоеше друг, по-голям кораб — самият „Пламтящ кръст“.
Снишихме се зад прикритие, да не би някои пирати да са на брега. Трябваше да решим какво да правим. От самия пиратски кораб се носеха кресливи весели викове, което показваше, че има пиршество. Капитанът се обнадежди.
— Сигурно на „Светла зора“ са останали малко хора — каза той шепнешком. — Ясно е като бял ден, че не подозират близката опасност. Всички са отишли на гуляя на „Пламтящ кръст“. Трябва да се качим тихо на моя кораб, да заловим стражата. Обзалагам се, че ще отплаваме незабелязано.