— Не си ли виждал малкия Франк Мартин? — попита капитанът, прекъсвайки техните излияния, и аз с учудване усетих нотка на тревога в гласа му.
— Жив и здрав е — отговори Алек. — Ей там зад храстите! Той е момче, с което можем да се гордеем, сър! За себе си ще кажа, че на него дължа живота си.
Засрамих се да се покажа веднага след тия похвали, но Джим се спусна и ме сграбчи с големите си ръце.
— Ти спаси живота на брат ми! — каза той. — Знай, че няма да се поколебая да пожертвам живота си, ако стане нужда да те спасявам.
След това попитах за капитан Бамбо.
— Не чухте ли оръдието на „Пламтящ кръст“? — учуди се Хътълстоун.
Обясних, че съм бил в безсъзнание, а Алек каза, че макар и да го бил чул, не обърнал внимание.
— Това бе сигнал за повикване — продължи капитанът. — Оръдието изгърмя тъкмо когато се върнахме при Фред Скипърс, който все още наблюдаваше корабите в залива. Пред входа на залива се мярнаха платна. Оръдието изгърмя и екипажът на лодката проявяваше голямо нетърпение да се прибере на кораба. Много скоро техният главатар, със зачервено от бързане лице, се завтече надолу по пясъка. Преди да се качи в лодката, заби сабята си в пясъка да изчисти кръвта. Това повтори няколко пъти. Хората му стояха и нетърпеливо чакаха да оттласнат лодката от брега и да се приберат на кораба си. Ние извадихме сабите си, готови за нападение, когато той скочи в лодката и тя бързо заплава. Тръгнахме по следите и стигнахме до падналото дърво. Там намерихме клетия Тъмбълтън, улучен право в сърцето, една лопата с влажна пръст по нея и един изпразнен пищов.
— Той е моят, сър! — обясних и разказах как стрелях по Бамбо, без да го улуча, и как хвърлих безполезното си оръжие върху него.
Алек допълни разказа ми, за да изясни своето невероятно избавление.
— Сетихме се, че Бамбо, както го наричате вие, е хукнал да преследва един от вас — каза капитан Хътълстоун, — но най-много ни уплаши окървавената сабя, която той изтри в пясъка. А по тялото на Тъмбълтън нямаше следи от удари със сабя.
Мълчаливо заведох групата на мястото, където лежеше тялото на клетия Денджър — ужасна гледка на изпокъсани дрехи и кръв. Капитанът се извърна, за да скрие скръбта си.
Нямахме сечива да го заровим, затова покрихме изпосеченото тяло с изскубнати храсти, после се отправихме, мълчаливи и отдадени всеки на мислите си, към мястото, където бе заровено съкровището на пирата.
Най-после стигнахме полянката, на която мистър Тъмбълтън лежеше с бяло, обтегнато лице, като че ли направено от восък. Джим взе лопатата.
— Нека го заровим тук, сър! След това ще ида да погреба и клетия Денджър.
По знак на брат си той започна да копае там, където бе заровен железният сандък. Прясно копаната пръст се вадеше лесно и сандъкът скоро бе измъкнат. Тялото на мистър Тъмбълтън бе спуснато в този готов гроб, над който бяха прочетени една-две молитви. Тъкмо се готвехме да напуснем това зловещо място, когато насмешлив глас се разнесе в ушите ни.
— Значи нашите приятели са намерили съкровище? Това е чудесно от тяхна страна!…
Извърнахме глави и видяхме Були Савидж, сложил ръце върху пищовите си.
СКАРВАНЕ В УКРЕПЛЕНИЕТО
До тази внезапна поява на бунтовниците от „Франси фри“, струва ми се, никой от нас не мислеше много за съкровището. Загубата на нашите другари дотолкова ни бе погълнала, че не можехме да мислим за друго. Но когато улових алчния поглед на Були, помислих си, че съкровището ще стане проклятие за всички ни.
Смелостта на човека бе явна. Той стоеше сам срещу мнозина и не се поколеба да разкрие присъствието си.
Ако Савидж очакваше да ни смути с внезапната си поява, лъжеше се. Капитан Хътълстоун ритна окования в железа сандък с тежкия си ботуш:
— Не сме го отваряли още. Несъмнено това е съкровище, току-що донесено на брега от „Пламтящ кръст“.
— А кой е този човек? — попита Савидж, сочейки Алек.
— Един от хората, които ти не искаше да помогнеш да освободим. Сега да занесем съкровището в укреплението.
Това сякаш не бе по вкуса на Були, който със снишен глас добави:
— Колкото по-малко хора знаят за съкровището, толкова по-малко ще делят.
— Това съкровище ще отиде в укреплението — настоя Хътълстоун. — Присъединих се към твоята група и ще се отнасям с хората честно и справедливо дотогава, докато и те се отнасят така с мен и с моите хора. Няма защо да крием съкровището от останалите.
Като видя, че няма друг изход, Були Савидж направи знак за тръгване. Той се нареди зад Джим и Троуър, когато те понесоха сандъка към укреплението.