Джуджето не каза нищо. Сподавеният му гняв изби в мълниеносен блясък на очите. Фред и аз не чакахме друго разрешение. Прехвърлихме се през оградата и тръгнахме с такава крачка, че Стъмпи трудно можеше да ви следва. Денят бе чудесен. Слънцето ярко светеше. Морето бе по-синьо от небето и напръскано със злато там, където леки вълни улавяха слънчевите лъчи. Шепнещите листа образуваха просторен навес над главите ни и хвърляха прошарена сянка в краката ни. Птиците възторжено пееха в грамаден хор.
Стъмпи не бе така опиянен от гледката. Той пухтеше задъхано и мърмореше като разсърден учител.
— За Бога, седнете и си починете — издума джуджето за четвърти път и въпреки всичките ни протести и молби повече не мръдна от мястото си. Опря гръб о дънера на едно дърво и ние неохотно го последвахме.
След кратката почивка отново забързахме. Стъмпи се дразнеше, че не може да ни настигне. Отряза дълга пръчка и ни заплаши хубаво да ни набие, ако ни хване. Ние го замеряхме с топчета от кал. При бягането се спънах в един издаден корен. Джуджето веднага ме хвана, и то тъй здраво, че не можех да се измъкна от ръцете му. Едва тогава разбрах колко сме го ядосали.
— Ти си го търсеше и го намери! — извика то и подкрепи думите си с едно шибване на пръчката, което ме накара да се сгърча и да разбера, че ще ям хубав пердах.
Преди втория удар Фред извика. Ръката на мъчителя ми остана като закована. За момент помислих, че се преструва, за да ми помогне да избягам от наказанието, но в гласа му имаше истинско вълнение:
— Стъмпи! Погледни там! Кораб! Идва към острова!
В същия миг се разнесоха три глухи изсвирвания откъм укреплението.
ЗАВЗЕМАНЕТО НА КОРАБА „ЗЛАТЕН ПОЛУМЕСЕЦ“
Гневът на Стъмпи мигновено изчезна. Пусна ме и аз скочих на крака. Загледах към морето и хвърлих шапката си във въздуха при вида на кораба, който под множество бели платна плаваше към острова.
— Ура! — завиках, но джуджето ме спря.
— Бързо, бързо, момчета! — замоли ни то. — Свирката свири! Не забравяйте, че трябва да сме там веднага!
Извърнах поглед от морето, но не преди да се развее флагът от върха на дълъг прът, забит нарочно в една издатина на брега като сигнал за бедствие.
— Той ще се отбие на острова заради нас — извиках аз, когато се завтекохме да си вървим. — Ние ще видим родината си след няколко седмици.
Стъмпи ме погледна доста странно, но в отговор само изпръхтя. Сега не се оплакваше, че много бързаме, дори ни пришпорваше, тъй като късите му крака го носеха с необикновена бързина към укреплението.
Там всичко бе бързане и суетня. Були Савидж даваше заповеди на хората със своя дебел глас, по всеки бе вече зает с една или друга работа и не обръщаше внимание на непрекъснатия поток от нови заповеди. Очите на Були бяха устремени главно към двама души, които изравяха сандъка със съкровището. Когато най-после бе изваден, той коленичи до него и го погали с груба нежност. Изкушаваше се да наслади още веднъж очите си с вида на богатствата, но здравият смисъл надделя и той заповяда на хората си да тръгнат с него към брега заедно със съкровището.
Забелязах, че бунтовниците бяха въоръжени до зъби, но не взеха със себе си нищо друго, а изглеждаше, че не мислят да се връщат за нов товар. Доколкото разбирах, намерението на Були бе да накара кораба, на който сигнализирахме, да вземе групата на борда си веднага.
Тъкмо тръгнахме, дотърча Слинки Дан и безобразното му лице светеше от хитра радост.
— Отговарят на нашия сигнал за бедствие — каза той и се изкикоти. — Скоро ще спуснат котва и ще пратят лодка да вземе клетите безпомощни хора, изхвърлени на този остров.
Той започна да се смее още по-силно на някаква шега, неразбираема за мен, но ясна за другарите му, които също се разкикотиха, докато една ругатня на главатаря им не ги респектира.
Доближих се до Були Савидж.
— Моля за извинение, сър — казах, — но забравихте ли, че капитан Хътълстоун и още няколко души са на другия край на острова?
Той ме изгледа с такъв гняв, че се свих в очакване на удар.
— Какво ме е грижа мене? — започна той, но скоро гневът му изчезна и добави по-меко, макар да бе ясно, че лъже. — Най-напред ще разберем дали корабът ще ни прибере, и после ще пратим известие до капитан Хътълстоун и групата му.
— Това на всяка цена трябва да стане, помни! — извика Мад Пат. — Никакви мръсни шеги и измами с капитан Хътълстоун или викам веднага!
Були Савидж изруга, че няма намерение да върши измами, но ако Пат иска, може веднага да тръгне да търси капитана. Мад Пат се поколеба за момент, погледът му падна върху сандъка със съкровището и лицето му доби суров израз.