Щом двойката се отдалечи, аз се отправих в същата посока, но по обиколен път. Задъхан от умора, прескочих оградата и влетях в укрепената къща. Бях изпреварил двамата.
— Слава Богу, че се върна, момче — каза Хътълстоун с облекчение, без да ме пита къде съм бил. — Значи липсват пет, не шест души. Няма ги капитан Савидж, Алек, малкия Скипърс, Пат, Дан и Фидлър. Дано всички са в безопасност!
Хората в укреплението бяха разпределени на различни постове. Наредиха ми да пълня мускетите при стрелба, ако пиратите наистина ни нападнат, което изглеждаше много вероятно. Като видя разочарованието ми, Олд Троуър се застъпи за мен:
— Нека момчето стреля с мускет заедно с нас, капитане! Не помните ли как го обучавахме на точна стрелба на „Светла зора“? Спомнете си колко често улучваше целта, въпреки клатенето на кораба! Той е добър стрелец. Мускетите ще пълни с охота Сам, нали приятелю?
Изпълнен с гордост, заех източната стена на укреплението. Точно там видях Фред да прескача оградата. Скри се тъкмо навреме — преди Були и спътникът му да са излезли откъм дърветата.
— Видя ли пиратите, Фред? — попита капитан Хътълстоун.
Фред не можа да съобщи нищо ново, нито пък Савидж и Дан. След няколко минути Пат се втурна изпотен от бързане и съобщи вести за пиратите.
— Те разграбиха „Златен полумесец“ и сега го подпалват.
Капитан Холт изпъшка и закри лицето си с ръце при тази вест за съдбата на любимия му кораб.
— Помниш ли оня пират, когото хвърли през борда, капитане? — попита Пат. — Оня, с изсъхналата и изкривена дясна ръка, който се биеше като дявол? Не се е удавил!
— Тогава той ще потърси съкровището си и ще види, че е изчезнало. Това значи, че ще ни търси и ще ни нападне.
Пат кимна с глава:
— Сигурно! Тоя човек остави другите пирати да крещят и да палят „Златен полумесец“, а сам се отправи за някъде. Тъкмо мислех да тръгна подире му, да го настигна и да го убия, когато забелязах, че пет-шест души, негови другари, го задебнаха, пазейки се да не ги види. Затова побързах насам.
Измина около половин час, преди Алек да прескочи оградата и да дотича в укреплението. Беше блед и трепереше.
— Какво има? — попита капитан Хътълстоун. — Идват ли пиратите?
— Някои от тях… гониха ме… едва се отървах — каза, заеквайки, Алек. — Само неколцина… върнаха се за другите.
Той можа да разкаже подробно едва като си почина малко и се поуспокои:
— Бях на наблюдателния пост, съгласно заповедта. Дълго време пиратите не проявяваха намерение да слизат на острова. Подпалиха кораба в залива — най-напред го разграбиха, разбира се, и пренесоха няколко лодки товар на своя кораб. Скоро съгледах малка лодка да се отправя към брега. Отзад седеше Бамбо — пиратският главатар… Тръгнах след него.
— Не знаеше ли, че някои от неговите хора вървят по дирите му? — попита Пат.
— Тогава не знаех. Той се отправи към мястото, където бе заровил съкровището си и беше убил мистър Тъмбълтън. Следях го, вървейки отстрани, добре прикрит. Като стигна до падналото дърво в единия край на полянката, скочи върху него да разгледа местопрестъплението.
— Изчезнал е — чух го да си казва на глас и разбрах, че говори за тялото на мистър Тъмбълтън. След това продължи: — Какъв глупак бях, че го оставих така! Ей тука бяха мъртвите тела и лопатата…
Отначало не разбрах добре защо казва „тела“, но веднага си спомних, че мисли и мене за убит.
Исках да види, че съкровището му е изчезнало, преди да изскоча пред него и го нападна. Стоях скрит и наблюдавах. Взе ръждясалата лопата, лежаща на земята оттогава.
Не мина много и негодникът схвана, че нещо не е наред. Изрови донякъде тялото на клетия мистър Тъмбълтън. Тогава излязох на полянката с насочен пищов и извадена сабя. Той светкавично се обърна и с едно движение извади оръжията си. Съзрял лицето ми, пребеля като смъртник.
— Излязъл си от гроба да ме мъчиш? — извика с разтреперан от ужас глас и закри очите си с ръце, сякаш да отпъди видение.
Дойде ми наум, че ме мисли за призрак — за призрака на човека, когото бе убил на това място.
— Бамбо! — казах, колкото мога по-тържествено. — Дошъл съм да те убия!
— Убий ме, о, убий ме — изкрещя той, — убий ме, ако искаш, но не ме мъчи!
Не зная колко време му трябваше да схване, че не съм дух, че съм човек от плът и кръв. Страхът го караше да се дърпа заднишком, стъпка по стъпка. Стигна до един паднал клон, спъна се, падна възнак и остана неподвижен. Наведох се над него и видях, че главата му се е ударила в камък и от нея тече кръв. Опрях пищова си в разцепената му глава и сложих пръст на спусъка.