— Слушай, момче — изви ме така, че месецът да грее право в лицето ми, — знаеш ли къде е скрито съкровището на Бамбо?
Поклатих отрицателно глава. Той ме загледа втренчено, като че ли искаше да се увери дали казвам истината. Издържах погледа му смело и поехме отново.
Разбрах, че смъртта е неизбежна, и реших да умра храбро. Затова, макар сърцето ми да примираше от страх, когато стигнахме в лагера на пиратите, бях с вдигната глава и със силно стиснати зъби.
Пиратите лежаха около пламтящ огън, който хвърляше червена светлина върху лицата им и ги правеше още по-ужасни.
— Чудесни приятели, а, Тод? — извика Стив. — Никой не мърда, всички заспали. Бамбо ни праща да следим укреплението, а те заспали. Кой знае дали Джак и Рипър Джим са наблюдавали като нас. Сигурно и те са заспали под някой храст.
— Хъркат хората сладко-сладко — каза Тод. — Представям си да бяхме от противниковата страна. Можехме да пропълзим помежду им и да изпонамушкаме всички, без някой да усети.
— Така ли мислиш? — разнесе се глас.
Пиратският главатар стоеше на две крачки отстрани. Малките му орлови очи се впиха в мен.
— Гостенин? — попита меко и макар гласът му да бе тих, в него звучеше страшно жестока нотка. — Е, сър, с какво можем да ви бъдем полезни?
Като не получи отговор, ми удари плесница и ме простря на земята.
— Когато задавам въпрос — продължи със същия мек глас, — очаквам отговор. Повтарям, какво можем да направим за вас?
— Освободете ме — отговорих смело. — Не исках да ме водят тук.
— Как попадна в ръцете на моите хора? Те не са влизали в укреплението, нали?
— Не, аз излязох навън. Те ме уловиха извън оградата.
— Имаше още едно момче с него, капитане — прекъсна ме Стив. — Чухме ги да говорят. Това момче каза: „Готов ли си да търсим съкровището?“ — миг преди да ги хванем.
— Къде е другото момче? — попита Бамбо.
Тод наведе засрамено глава.
— Изтървал си го, както виждам — продължи пиратският капитан. — Ти винаги си бил глупак, Тод! Е, поне това момче държим и струва ми се, че то ще ни бъде много полезно.
При тези думи очите му светнаха злобно и жестоко.
— Ела, моето момче, ти ми харесваш доста — каза Бамбо, като ме улови под ръка. — Ела да походим по брега. Има да те питам нещо и се надявам, в твой и в мой интерес, ще можеш и ще поискаш да ми отговориш.
Потреперах при заплахата, скрита в думите му. Той забеляза това и мрачно се засмя. Без да каже нищо повече, притисна силно ръката ми под своята. После даде заповед на Стив и Тод да се върнат на наблюдателния пост, която те посрещнаха с явна враждебност.
— Помнете какво ви казах, не искам никакви хора подире си — каза Бамбо и потупа своите пищови твърде многозначително.
— Нямаме намерение да ви следим, капитане — отговори Стив, с усилие скривайки гнева си. — Не желаем да си намерим гроба на този остров.
— Добре — кимна Бамбо и двамата се отдалечиха, като ме оставиха сам с техния главатар.
Той огледа спящите наоколо и уверил се, че няма кой да го проследи и подслушва, ме заведе на брега край плискащите се вълни. Там едва не извиках от учудване — „Пламтящ кръст“ не беше сам. До него отново се полюшваше „Светла зора“.
Бамбо не каза нищо, само ускори крачка, докато стигнахме група дървета, недалеч от брега.
— Е — каза той, като ме блъсна на земята, — значи ти знаеш къде е моето съкровище?
— Не! — отвърнах смело. — Кълна ви се, че не зная!
— Много упорито отричаш, момчето ми. Сега съм сигурен, че знаеш къде е то! Заведи ме там!
Можех само да повторя, че не знам къде е съкровището му. Тогава той опря върха на камата си в гърлото ми.
— Щом е така, не си ми потребен — каза и леко натисна ножа.
Заплахата ме остави непоколебим. Толкова много се страхувах от изтезанията, на които пиратите можеха да ме подложат, че смъртта ми се виждаше като освобождение. Видял, че не трепнах, Бамбо махна ножа и мрачно се засмя.
— Значи не те е страх, че ще те заколя като прасе, а? Но аз току-така няма да убия човек с толкова ценна тайна. Ще опитам други средства.
Притисна ръцете ми отстрани към тялото и здраво ме завърза.
— Сега — каза доволен — можем да пристъпим към работа.
Гледах го безпомощно, смразен от ужас. Той привърза тънка жица около слепите ми очи, под нея пъхна дървена пръчка, със завъртането на която жицата стягаше силно главата ми.
— Казвай къде е съкровището ми!
Забих нокти в дланите си, стисках зъби и стегнах нервите си за предстоящите мъчения.