— Не знам! Кълна се, че не знам!
Той завъртя пръчката. Жицата се вряза в челото ми, но болката не бе голяма.
— Къде е? Знаеш ли?
— Не! — отворих уста тъкмо навреме, за да задуша неволен вик от болка.
Дяволът отново бе завъртял пръчката и жицата се вряза в месото като нагорещено желязо.
— Знаеш ли? — разнесе се отново жестокият глас.
В ума ми блесна мисълта, че още едно стягане на жицата ще ме убие, но все пак можах да поклатя отрицателно глава. Отговорът на Бамбо беше ново силно завъртане на пръчката и болката стана непоносима. Усещах, че жицата е проникнала през месото и натиска костта на главата ми до мозъка. Колкото за очите, те като че ли изскочиха от орбитите.
— Знаеш ли къде е съкровището? — попита той отново и този път кимнах утвърдително.
Болката не можеше да се понася повече. Отворих уста и изпищях отчаяно. За щастие, Бамбо прекрати изтезанието, щом признах, че зная. Това бе лъжа, но трябваше да излъжа, за да оцелея. Той бързо отхлаби жицата и кръвта отново нахлу в главата ми.
Припаднах. Когато се свестих, не открих и следа от съчувствие в държанието на Бамбо. Той изцяло бе погълнат от мисълта за намиране на съкровището си и ме повлече да се изправя на крака.
— Заведи ме при него — заповяда мрачно, като ме бодна с ножа си.
За момент се изкуших от мисълта да му кажа истината отново. Споменът за изтезанието обаче ме накара да не правя това. Но къде да го водя? Можех да кажа, че съкровището е в укреплението. Съмнително бе дали такъв отговор ще го задоволи. Във всеки случай това би предизвикало още по-отчаяни нападения от страна на ония, които отблъснахме. После ми дойде наум да го заведа в горичката, където Фидлър и Слинки Дан бяха заровили сандъка със съкровището. Видът на самия сандък може да го задоволи, казах си, без да го отваря да види дали съкровището е на мястото си. Съвсем бях забравил, че сандъкът бе изровен, капакът вдигнат и че тялото на Фидлър лежи там като доказателство за кръвопролитието, което златото и скъпоценните камъни причиниха и могат да причинят. Слабо обнадежден го поведох към горичката, където Були бе извършил убийството.
Щом дойдохме до мястото, се помъчих да изостана назад, спомняйки си мъртвото тяло, лежащо там. Бамбо, пламнал от алчност, ме блъсна напред. Краката ми се спънаха в нещо меко и тъй като не можах да запазя равновесие поради вързаните си ръце, паднах върху тялото на Фидлър.
— Ставай! — извика Бамбо тихо било от страх да не го чуе някой, било поради това, че и неговите нерви бяха опънати до крайност от тъжната самотност и тишина в горичката. Ръцете му се докоснаха до лицето на мъртвеца и той се дръпна с ругатня:
— Какво е това?
— Не зная — отговорих. — Това е мястото, където е заровено вашето съкровище. Изглежда някои от вашите хора са идвали тук.
Бамбо извлече тялото от тъмната сянка. Луната го освети. Лицето но Фидлър изглеждаше като трагична маска — восъчнобледо, с изцъклени очи, загледани втренчено. След първото сътресение от откритието Бамбо се бе успокоил и сега гледаше мъртвото тяло равнодушно. Страхуваше се само съкровището му да не е загубено и този път.
— Не е от моите хора — каза твърдо.
— То беше под палмата зад вас, но не се чудете…
Той се обърна към мястото, което му посочих. Приближи се и се наведе над дупката, изкопана от бунтовниците, бръкна с ръце в сандъка, но веднага се изправи с бесни ругатни:
— Изчезнало, отново изчезнало! Какъв глупак бях, че го оставих на този остров! Ще мога ли да го видя отново?!…
Известно време забрави за моето присъствие, крачейки насам-натам. После отново се наведе над празния сандък, сякаш търсеше някаква следа, която да го насочи към съкровището. Ако не бях вързан, бих се опитал да избягам, използвайки пъргавината си и тъмнината. Но в това си положение можех само да се моля за някакво чудо, което да ме отърве от моя мъчител.
Скоро Бамбо си спомни за присъствието ми и се обърна да излее гнева си върху мен.
— Ти знаеше, че съкровището е изчезнало! Доведе ме тук да ме измамиш! Ще ти покажа, че с мене игра не бива!
Опитах се да го уверя, че не съм искал да го лъжа. Напразно. Влуденият пират ме хвана и ме блъсна към ямата. Наведе се, извади празния сандък и го захвърли.
— Виж! — извика той, сочейки надолу със здравата си ръка. — Това ще ти бъде гробът.
Обърнах се да бягам, но… късно. Хвана ме за рамото и силно ме дръпна. Отново бях с лице към него. Ножът му блесна и той замахна да нанесе фаталния удар.
Затворих очи да не гледам.
Чу се звук от леко тупване. Капитан Бамбо нададе вик и когато отворих очи, видях тялото му да пада върху мен. След миг бях на земята, съборен от неговата тежест…