— За какъв дявол направи това, Мад Пат? — извика той, като отпусна ръка върху дръжката на един от пищовите си.
— Полека, драги ми капитане — извика Пат. — Не губи самообладание!
— Какво искаш да кажеш, глупако? Казвай бързо или ще те застрелям като тоя, за когото се застъпваш!
— Не се застъпих за него! Но не си ли заявявал толкова пъти, че няма човек измежду нас, който да устои насреща ти? Помислих си, че се намери човек, с когото можеш да се биеш с гордост.
Негодниците посрещнаха думите на Мад Пат с одобрителни викове. Те пипаха мускулите на Джим и разглеждаха изпитателно неговата чудесно сложена фигура. Дори Були Савидж одобри мисълта за борба с Джим.
— Добре си намислил, Пат! Ще видим какво може да направи той утре. Петнайсет години съм плавал по моретата и досега никой не ме е надвивал в честна борба. Ще видим какво може да направи този дръвник. Отведете ги засега! Гледайте да не избягат! Ще се занимаем с тях утре!
С тези зловещи думи бях повлечен и скоро се намерих заедно с другите в хижа, построена в ъгъла на здраво оградено място. Бяхме хвърлени на пода един до друг като денкове със стока. След това ме завързаха и оставиха Мад Пат да ни пази.
— Благодаря ти, приятелю, задето спаси живота ми! — каза Джим.
Пат се засмя полузасрамено.
— Не можех да гледам да се убива вързан човек пред очите ми, без да се опитам да попреча. Освен това — добави той със светнали очи — чака ме зрелището да те видя съборен на земята от капитана утре или, ако светците са милостиви, да видя Були Савидж повален от теб.
— И за това ти благодаря — каза Джим. — Бъди уверен, че ще се постарая да го поваля!
Но Мад Пат поклати глава със съмнение.
— Ех — каза Джим, — ще се постарая! Надявам се, че те ще ми дадат достатъчно време да се оправя от вдървеността на тялото си, ако остана така вързан цялата нощ.
— Обещайте ми, че няма да се възползвате от моята добрина — прошепна Пат, като се оглеждаше предпазливо, — и аз ще разхлабя въжетата до сутринта.
Дадохме обещание и той изпълни думите си.
Скоро нашият услужлив пазач ни остави, за да вземе одеялата си. Използвахме неговото отсъствие за бързо съвещание.
— Съжалявам, че ви докарах до това положение, момчета — започна капитанът.
Но Джим го прекъсна бързо:
— Не се ли заклехме да се защитаваме един друг? Във всеки случай докарахте ни до нещо, което всички искахме да извършим.
— Ние сме в тежко положение. Трябва да решим какво да правим. Ако тези хора са наистина пострадали от корабокрушение, както казват, животът ни едва ли ще бъде в опасност, щом се наспят и изтрезнеят. Лично аз се съмнявам в тяхната история.
Разговорът бе прекъснат от внезапното връщане на Мад Пат, придружен от боцмана. Те седнаха един срещу друг от двете страни на едно буре, което им служеше за маса, и се унесоха в игра на карти. Другарите ми скоро заспаха. Аз се мятах цяла нощ, без да мога да заспя. Съзнанието ми беше будно. Обзет от панически страх, чаках новия ден с твърде малка надежда във връщането на „Светла зора“ или в помощта на Дик. Колкото и да се възхищавах от качествата на Джим като борец, бях уверен, че трудно ще победи Були Савидж.
Когато настъпи утрото, Мад Пат стегна въжетата и ние останахме да лежим в доста неудобни пози. След малко Стъмпи се промъкна при нас със закуска. Той успя да пъхне един нож в ръката ми и да прошепне да не казвам на Савидж откъде съм го взел. Малкото човече куцаше леко, но иначе изглеждаше съвсем оправено от мъчителното изпитание предната нощ. Бях доволен от това, а още повече — от факта, че той бе благодарен за помощта ни и готов да ни помага.
Като ни мислеха за здраво вързани, новите ни познайници спокойно приготвяха закуската си, без да ни обръщат внимание. По съвет на Троуър легнах настрани, държейки ножа отзад. Той се дотътри до мене и след големи усилия започнахме да търкаме изтръпналите си ръце. Закрачихме напред-назад, за да възстановим кръвообращението си.
Затворът ни бе грубо построена барака в единия край на четириъгълно укрепление от заострени колове. По всичко личеше, че тук е било склад. Дори намерихме оръжие. Имаше три пищова — единият бе даден на мен, а Троуър и Сам взеха другите. Капитанът откри сабя, доста ръждясала, но остра и здрава. Джим, освен че задържа ножа, даден ни от Стъмпи, се натъкна на счупен кол, който в неговите силни, загорели ръце бе страшно оръжие.
От закуската и от чувството, че сме въоръжени и отново свободни, духът ми се повиши, но капитанът изглеждаше все още неуверен.
— Какво трябва да правим? — попита той.