— Това е история на кръв и убийства — извика Стъмпи и очите му засвяткаха. — Те ще ме убият, ако открият, че съм ви я разказал… Все пак ще ви я разкажа. Но вие ще ме спасите, нали?
След като капитанът обеща, Стъмпи започна своя разказ.
— Онова, което Були Савидж ви каза миналата вечер — започна Стъмпи, — защото го чух, макар да се преструвах на припаднал, бе лъжа. Истина е само, че той бе на „Франси фри“. Бях готвач, а Були — втори помощник. И беше ужасен за хората. Риташе човек за нищо, а когато ритне някого, цяло чудо беше да не му счупи някой кокал. Но имаше хора, които го харесваха — онези, които не закачаше и които не си изпълняваха задълженията. Те открито го ласкаеха и му казваха, че трябвало да бъде избран за първи помощник, когато истинският помощник умря. Той беше изхвърлен през борда заедно с койката един ден, в който слънцето грееше като голяма огнена топка. Но капитан Дейвидсън не обичаше Савидж. Добър човек беше капитанът, строг и суров моряк, но се отнасяше към моряците като към хора, а не като с животни, които трябва да се карат на работа с ритници и бой. И повиши третия помощник, Джим Роджърс, като пренебрегна Були Савидж. Това не се хареса на Були, никак не се хареса! От този ден той започна да си шушука със своите любимци от екипажа и да ги черпи с ром. Не знам дали капитанът виждаше, че той подготвя хората за бунт, но това беше точно така. Були нагласи всичко. Те трябваше да се разбунтуват и да хвърлят капитана и първия помощник в морето, както и ония от моряците, които поискат да останат верни на капитана. После Савидж обеща, че ще живеем свободно — господари на моретата ни наричаше — и ще нападаме и грабим всеки кораб, който не може да се защити от нас.
Бунтът избухна внезапно, много преди определеното от Савидж време. Стана по време на дежурството на Були, който откри някаква грешка на един от моряците, Дик Кроубър. Дик беше едва деветнайсет годишен момък, добър и честен, мразеше Савидж и шайката му. Мисля, че затова Савидж го преследваше и му намираше грешки всеки път, когато можеше, а често и когато съвсем нямаше никаква грешка…
— Те не идват още, нали, момчето ми?
Внезапният въпрос на Стъмпи ме накара бързо да погледна към сегашните владетели на острова. Мад Пат стоеше прав и нещо говореше, но не можах да доловя нито една дума. Изглежда събранието нямаше да свърши скоро. Казах това на Стъмпи.
— Та същия следобед, за който ви разправям — продължи той, — Були Савидж съвсем загуби самообладание и събори Кроубър на пода. Когато падаше, главата му се удари в мачтата и той се простря на палубата като мъртъв. Кръвта потече по челото му. В това време капитанът се появи на мостика и видя зверския удар на помощника. Ще помислите, че Були се е задоволил да повали клетото момче безчувствено на дъските? Не, Савидж не е човек, който ще прояви милост! Той вдигна крака си, обут в тежък ботуш, и два пъти ритна безпомощното, отпуснато тяло пред себе си. Щеше да го ритне и трети път, и четвърти, и пети, само че капитанът му извика да спре.
— Какво правите с това клето момче, мистър Савидж? — попита той. Капитан Дейвидсън бе винаги вежлив към офицерите си пред моряците.
— Той ми отвръща, когато му заповядвам!
— Ако още веднъж ви видя да ритате някой моряк, ще ви окова във вериги! Няма да позволя на никой свой помощник…
Но неговите думи бяха прекъснати изведнъж. Були Савидж бе загубил всякаква власт над себе си. С ругатня той вдигна тежкото желязо, което лежеше наблизо, и го запрати със страшна сила върху главата на капитан Дейвидсън. Нещастният човек го видя да лети, метна се встрани и успя да извади един от пищовите си. Твърде късно! Желязото го улучи право в главата и пръсна черепа му така, както лодка се пръска, когато се удари в скала. Пищовът му изгърмя, когато тялото се строполи, но не рани никого. Капитан Дейвидсън остана да лежи там мъртъв, самотен… А Були Савидж за миг замръзна на мястото си, уплашен от онова, което бе сторил… О, само да бях голям като него — извика внезапно джуджето, като че ли ужасната сцена още бе пред очите му, — щях да го удуша на място пред човека, когото бе убил! Вместо това пропълзях и се скрих. Були се огледа да види кой е свидетел на престъплението му. Освен мен имаше само един — Даниел Уитком, приятел на младия Кроубър. След секунди останалите от екипажа, водени от помощника Джим Роджърс, дотичаха на местопроизшествието, като питаха високо какво е станало.
— Той извади пищов срещу мен и аз го убих при самозащита — започна бързо да обяснява Савидж, втренчил застрашително очи в Даниел Уитком, който не искаше да прикрива убийството. Лицето му пребеля като морска пяна. Прекрачи към Роджърс, готов да каже всичко.