— Погледнете това, Кърк. Просто го погледнете — посланик Зарв размаха тънкия лист хартия под носа на капитана. — Това е последното комюнике от субкосмическото радио от Звездна база 1. Те докладват за повишаване на напрежението между Емдън и Джурнамория. И още по-лошо: ромуланците се придвижват с тежки кръстосвачи към демаркационната линия. Те скоро ще нападнат. И за всичко сте виновен вие, защото сте глупак.
Дипломатът със свинските очички изръмжа и започна да рови листите върху плота. Дебелите му ръце трепереха неконтролируемо, а очите му се бяха разширили от гняв. Кърк си помисли, че теларитът всеки момент ще изгуби контрол.
— Посланик Зарв, съобщението е важно. Разбирам това, но трябва също да взема предвид състоянието на кораба ми. Увеличаването на скоростта сега е немислимо.
— Тогава мирът също е немислим, Кърк — каза дипломатът теларит със злоба в гласа, — вие ще сте отговорен за започването на война в цялата Орион арм през следващите сто години. Федерацията никога няма да може да възстанови позициите си, защото вие отказвате да изстискате малко двигателите си и да ни откарате там навреме!
Джеймз Кърк се бореше с гнева, който напираше в него. Защо не го слуша Зарв? Фанатизмът на теларита, що се отнася до ромуланците, му беше ясен след всичко, което му каза Лоритсън. Цялото семейство на Зарв е било избито преди години от ромуланците при внезапно нападение. Омразата му към тях превишаваше задълженията му — имаше повече лични отсенки. Но дипломатът отказваше да признае нещо, което не беше пряко свързано с мисията му.
— Какво ще предпочетете, посланик? — проговори Спок. — Да се движим по-бързо, като пренебрегнем вероятността вследствие на високата скорост двигателите да бъдат повредени и… всъщност изобщо да не пристигнем или да поддържаме разумна скорост и да сме сигурни в пристигането си, макар и малко по-късно от желаното от вас време.
— Какво е това? Гатанки? Знаете какво предпочитам. Скорост и пристигане — теларитът напъха листа със съобщението от субкосмическото радио в джоба на сакото си и бързо излезе навън. Но Доналд Лоритсън остана, изпъна и леко приглади безупречното си сако.
— Посланикът е разгневен заради съобщението, капитане — започна Лоритсън.
— Разбирам го, но искам и вие да разберете, че един от моите инженери е в лазарета поради повреда в схемата за стабилизация. Това не беше инцидент с фатален край, но ни напомни за опасностите, които крият претоварването на машините и преумората на хората.
Кърк изпита облекчение, след като му беше дадена възможност да изрази доводите си. Не можеше дълго да се крие действителното състояние на „Ентърпрайс“. Но състоянието на облекчение свърши бързо и Кърк отново се почувства така, сякаш бе обхванат от челюстите на орехотрошачка. От една страна, той се бореше срещу нарастващата нужда да се откаже от мисията и да се завърне в звездната база, както Лорелей искаше, а от друга, разбираше Зарв и неговата настоятелност не само да се изпълни мисията, но придвижването им да стане с максимална скорост.
Доналд Лоритсън го наблюдаваше внимателно известно време, а после тихо каза:
— Не е лесно да си командир на космически кораб. Не е лесно също да си отговорен за съдбите на две планети, застанали на ръба на война, а отгоре на всичко заплашвани от ромуланци.
— И двамата разбираме това, мистър Лоритсън. Бих искал само и вашият посланик да направи поне малко усилие също да го разбере.
— Той го знае, сър. Природата на теларитите не е идеална за спокойна дискусия или — обърна се към Спок — за логически дебати. Но в определени ситуации, като тази например, личност като Зарв е направо идеална.
— Трудно е да се повярва.
Лоритсън се усмихна тъжно.
— Никога не сте се срещали с жителите на Емдън и Джурнамория.
— Но пък съм се срещал с ромуланци и единствено това ме кара да се съглася да продължавам да изисквам от машините и хората си да дадат всичко от себе си до краен предел.
— Благодаря, капитане. Сега трябва да се присъединя към Зарв и Мек Джокор. Анализираме всички проблеми, които ще ни се изпречат.
— Компютърът е ваш.
Лоритсън кимна и излезе от командната зала. Погледът на Кърк се задържа върху екрана. При скорост една светлинна звездите около тях се движеха бавно, сякаш бяха намазани с някакво космическо лепило, което ги затрудняваше. Единствената му надежда да се измъкне от челюстите на орехотрошачката беше да закара групата дипломати колкото може по-бързо.