— Какво има? — Скоти застана пред тях с ръце на хълбоците.
— Командир Скот — каза Лорелей с тих, примамлив глас, — много ми е неприятно, че ви преча, но просто исках да видя как работи един инженер-експерт. Поддържате така добре двигателите.
Думите й го подразниха още повече. Все още…
— Девойко, говорите хубави думи за мен и двигателите, но ние тук все пак работим.
— Работа, която ще разруши целия кораб.
— Какво?
— Това исках да чуеш, Скоти — намеси се Хийдър. — Лорелей има да казва някои интересни неща. Не са безсмислени.
— Нямам време да слушам каквито и да е дивотии — но решителността му се стопи, когато погледна Лорелей. Не му изглеждаше толкова симпатична, както преди, Хийдър беше много по-привлекателна от нея. Но Лорелей беше много по-компетентна, по-решителна. Дребничката жена излъчваше компетентност. Скоти оцени това.
Най-малкото, което можеше да направи, бе да й отдели няколко секунди.
— Какво имате да кажете?
Скоти и Хийдър бяха само слух, когато жената заговори. Гласът й беше убедителен, уверен. Скоти си помисли, че се съгласява с всяка изречена от нея дума. На няколко пъти той се опита да протестира, но Лорелей се противопостави на аргументите му по такъв начин, че той се почувства изгубен в бурята от логика и факти. Много по-лесно му беше да й повярва, отколкото да направи обратното.
Лорелей остави двамата да обсъждат тихо това, което тя току-що им бе казала. Нямаше ни най-малък намек за признателност. Само тъга. Мъка.
— Скоти! — извика Джеймз Кърк. — Как върви работата? Скоти? — Кърк се огледа. Контролните панели бяха пусти. Не се виждаше жива душа. Тишината се нарушаваше единствено от шума на двигателите и щракането на релетата. Но човешки глас не се чуваше.
— Скоти? Макконъл? — раздразнението бавно се замести от страх. Нещо не беше наред. Скоти никога не е напускал поста си досега. А в момента състоянието на двигателите беше критично. Командир Скот щеше да живее при тях, да яде около тях, да спи, докато не заработят както трябва. Да напусне в такъв момент и да вземе целия състав със себе си… Трудно е да се повярва.
Кърк отиде до интеркома и натисна един бутон.
— Командната зала? Дайте ми Спок.
Чу се гласът на Вулкан.
— Спок, знаете ли къде е мистър Скот? Не мога да го открия.
— Не е ли на поста си?
— Не, нито пък Хийдър Макконъл.
— Странно. Един момент, капитане — Кърк нетърпеливо запристъпва от крак на крак, докато чакаше научният му офицер да разпита корабния компютър. След по-малко от десет секунди отново се чу гласът на Спок. — Не откривам никого в машинната зала, освен вас. Но пък получавам доста необичайни данни от конструкторската лаборатория. Възможно ли е мистър Скот да е там и да прави експерименти?
— Възможно е, Спок, но все пак е чудно. Проверете двигателите. Какви са нивата на мощност?
— Фактор едно, сър, но има индикация, според която енергийните нива се влошават бързо, което ще ни накара да се понесем напосоки след по-малко от четиридесет часа.
— Искате да кажете, че двигателите са удушени?
— Точно така, капитане.
Кърк удари с юмрук по бутона на интеркома и прекъсна връзката. Излезе като фурия от машинната зала и се запъти към проектантската лаборатория. Скоти и Хийдър седяха до голямата маса в центъра на стаята, а няколко души от механиците се бяха разположили около тях като апостолите от „Тайната вечеря“.
— Защо е намалена мощността, Скоти? Наредих ви да увеличите скоростта.
Изражението на лицето на Скот обърка Кърк. Неговият инженер често можеше да бъде видян сърдит или гузен, или щастлив, но рядко беше смутен. Той почти започна да заеква.
— Капитане, обсъждахме двигателите. Ситуацията, в която се намираме, изобщо не е добра.
— Магнитните бутилки ли? — попита нетърпеливо Кърк. Мисълта за тези магнитни полета, разделящи и освобождаващи изумителната енергия на реакцията материя-антиматерия, го накара да спре. „Ентърпрайс“ не трябваше да експлодира — щеше със сигурност да изчезне, сякаш внезапно са се забили в сърцето на слънцето.
— Те се държат отлично, капитан Кърк — каза Хийдър Макконъл. — Въпросът е, че не можем да продължим тази мисия.
— Вие поставяте под въпрос целта ни да стигнем до Емдън? — Кърк замръзна на мястото си. Шокът разклати самообладанието му. Макконъл беше последният офицер, от който очакваше поставяне под съмнение на командно решение.