— Капитане, всички ръководители на секции присъстват или имат свои представители — погледът на Спок се стрелна по няколко празни места около голямата маса. Кърк искаше да попита за тези, които не присъстваха, но не го направи. Спок каза, че имат представители. Това засега е достатъчно. За момента.
— Дами и господа, има нарастващо неразбиране сред членовете от екипажа кой точно командва „Ентърпрайс“ — той направи пауза от няколко секунди, за да се увери, че всички го слушат внимателно. Наистина внимаваха. — Аз командвам този кораб. Това на всички ли е ясно?
— Ъ, сър, това не е ли очевидно? — попита лейтенант Петън, шефът на охраната. — В края на краищата, вие сте капитанът.
— Това в последно време, изглежда, се пренебрегва, лейтенант. Отнася се за всички членове на екипажа. Нямам предвид един отделен сектор. Всички са еднакво виновни за това, което смятам за възможно най-лошо нарушение на дисциплината на „Старфлийт“.
— Това не е честно, сър — прекъсна го командир Бюкенън. Тя се изправи и се подпря с ръце на масата — същата поза, която беше заел и Кърк. — Търпението ни се изчерпа. А вие ни водите към бойна зона…
— Кой ви каза това, командир? Кой? — тъй като жената не отговори, Кърк леко се наведе напред и бавно огледа присъстващите един по един. Това, което видя по лицата на офицерите си, не го задоволи. По всичките се четеше скептицизъм за мисията на „Ентърпрайс“. — Искам да уведомя всички ви официално, че не пътуваме към звездната система Емдън, за да възбудим война. По-точно нашата цел е такава, каквато винаги е била: ние спомагаме за мира между всички интелигентни раси.
Някой подигравателно се изсмя.
— Дипломатите, които се намират на борда на „Ентърпрайс“ са специално избрани заради уменията им да водят такива преговори. Няма да има война, ако пристигнем в системата Емдън-Джурнамория навреме, за да я предотвратим.
— Ромуланците вече са там — каза един от офицерите. — Ще трябва да извоюваме мира. Но ако дръзнем дори да опитаме, те ще ни издухат като космическа прашинка. Корабът не е готов да влезе в бой.
— Мистър — отговори Кърк студено, — корабът няма да влиза в бой. Ромуланците не са окупирали системата Емдън и няма да имат тази възможност, ако дипломатическата мисия на Федерацията завърши с успех. А тя ще се провали, ако не поддържате секторите си в изправност. Вие сте офицери от „Старфлийт“. От вас се очаква да се подчинявате на заповедите, да пропагандирате и защитавате мира във всички сектори от Галактиката.
— Хубави думи, капитане, но нещата не стоят така — каза командир Бюкенън. — Когато ние се покажем, това ще бъде сигнал за Емдън да започне война. Ще излезе, че ние ги подкрепяме. Това ще принуди Джурнамория да се съюзи с ромуланците и войната ще бъде обявена няколко минути след подписването на техния договор.
— Вие сте уверена в това? Всички ли сте убедени в това? А думите излизат от устата ви така, сякаш това не е ваша идея. Доктор Маккой — Кърк погледна приятеля си, който кимна с глава и погледна сърдито.
— Да, капитане?
— Вие бяхте първият, който представи тази интересна теория на вниманието ми. Кой ви подсказа идеята, че ние всъщност ще причиним война, вместо да я предотвратим?
— Ами, това е мое собствено заключение. По дяволите, Джим, ясно е като бял ден…
— Аз също чух подобни аргументи — прекъсна го Кърк — от чужденката, която открихме в разбития кораб. Лорелей говори ли с вас по този въпрос, преди да дойдете при мен?
— Ами… може и да сме говорили. Но каква връзка има това…
— А останалите? Помислете малко. Лорелей повлия ли на вашето мислене? — Кърк се бореше с нещо, което започна да стяга гърлото му, когато произнесе името на чужденката. Такава силна реакция възникваше в него всеки път, когато споменаваше името й, но трябваше да се пребори с нея. Съдбата на мисията зависеше от умението му да стегне редиците на офицерите си. Съдбата на „Ентърпрайс“ също зависеше от това. И то повече от всичко друго му вдъхваше сили да продължи да говори, да задържи вниманието на подчинените си към въпроса, да се бори срещу мистериозната сила на чужденката.
— Аз разговарях с нея — каза лейтенант Петън, — но нямаше връзка с Емдън. Ние просто… разговаряхме — лека усмивка озари лицето на мъжа, което му придаде малко комично изражение. Никой не се засмя. Но на лицата на повечето от тях се появиха подобни усмивки, когато си спомниха за Лорелей.