Гласовете продължаваха дискусията си.
— Не трябваше да напускаме звездната база. Това не беше мирна мисия, а военна още от самото начало. Сега вече стана ясно. Трябва да поддържаме мира.
— Нека видим как поддържат фазерите си!
Кърк заобиколи вратата, открехна я по-широко и застана с лице срещу разговарящите.
— Защо не сте на дежурство? Рос и Кеселман, нали?
— Да, сър — каза жената. Тя дори не се стресна като събеседника си. — Аз отказвам да дежуря при фазерите. Това са оръдия на войната. Аз искам само мир за всички във Вселената.
— Младши лейтенант Рос, по същия начин ли ще разсъждавате при агресия от страна на ромуланците?
— Ако ние не се бием, те също няма да се бият — отвърна тя.
— Анита — изсъска събеседникът й, — замълчи!
— Не, Деке, време е да се застъпим и да отстояваме нашата вяра. Никой от нас няма да участва в каквато и да е дейност, която излага на опасност друга форма на живот. Смъртта и разрушението трябва да бъдат спрени от някого. Тези някои може и да сме ние. Имаме сили да го направим и ще го направим.
— Тя и от ваше име ли говори, младши лейтенант Кеселман? Вие сте отговорен за отдела за биоподдръжка, нали?
— Животът е ценен, сър. Да, тя говори и от мое име. И от името на много други от екипажа — завърши младши лейтенантът, като бързо изплю последните думи, сякаш изгаряха езика му. По челото му изби пот от вътрешното напрежение, което изпитваше.
— Разбира се, че животът е ценен. Точно заради това е и нашата мисия до Емдън — да предотвратим война — Кърк не се изненада, когато и Рос, и Кеселман се изсмяха на последните му думи. Това беше единственото най-осезателно противоречие, което някога е имал с екипажа си. — Не мислите ли, че не сте разсъждавали по този начин до момента, в който сте разговаряли с Лорелей?
— Тя го изрази гласно, но семената на тази наша вяра бяха вече посети в нас. Федерацията винаги прави така, че нещата да изглеждат благородни — да се пътува из неизвестни пространства и да се търсят нови форми на живот. Но краят винаги е един и същ — ние ги разрушаваме. Край.
— Кога насила сме разрушили чужда раса? — попита Маккой, който най-после проговори. През повечето време Кърк подозираше, че докторът е съгласен с двамата младши лейтенанти, но те най-накрая преувеличиха и това подразни Маккой. — Признавам, че в някои случаи сме се бъркали в работата им, но да разрушим или унищожим? Никога!
— Това „бъркане“ разрушава чуждата култура така сигурно, както ако изстреляме фазерите си срещу тях — протестира Анита Рос разпалено. — Каква е разликата, ако им натрапим нашия модел на култура или направо ги убием? Да натрапваме нашата философия на чужда раса, е също толкова насилствено действие, както и да сме в орбита около тях и да ги обстрелваме с фотонни торпеда.
— Тъй като понастоящем няма никаква нужда от фазери или торпеда, вашето неподчинение не е сериозно нарушение на дисциплината, младши лейтенант. Но си мисля, че седенето и пиенето на кафе не е най-полезното прекарване на времето, още повече като се има предвид и настоящата авария. Ще говоря с вашия секционен началник и ще настоявам да се заемете със задълженията си.
— Ако те включват насилие, отказвам да ги изпълнявам.
— Продължаваме — каза Кърк, като се обърна и напусна стаята. В коридора той се отпусна и погледна Маккой. — Има ли и други като тези?
— Повече, отколкото си мислите, Джим. Но има един аспект, който е необезпокоителен — това, че никой от тях не желае да убива.
— Можеш ли да си представиш, че е възможно това, което изтъквах пред тях, да бъде обяснявано и пред тежковъоръжен боен ромулански кораб. Войната е ужасно нещо и затова всеки би желал да я избегне. Но има опасност прекалената смиреност да те превърне в роб. Вярвам, че е време да говоря с вашия подстрекател.
— Лорелей?
Кърк кимна и тръгна към стаята на чужденката. Той не желаеше тази конфронтация. Но съзнаваше, че не може повече да се прави, че не я забелязва. Сигурността на този кораб означава много повече от това, което чувства той.
Както всички врати на борда на „Ентърпрайс“, и тази, която водеше към стаята на Лорелей, беше полуоткрехната. Когато всеки ерг, произвеждан от импулсните двигатели, е необходим за поддържане на жизнените процеси на движението, луксът за дистанционно отваряне на вратите можеше да бъде пренебрегнат.
— Лорелей? — извика Кърк. Гласът му не трепна. Той се опитваше да се владее. Нямаше причина да се страхува от нея. Тя не беше войнолюбива. Точно обратното. И все пак той се страхуваше от нея. Или по-точно от философията й и нейния пацифизъм. Страхуваше ли се от нейната силна способност да убеждава? Можеше ли тя напълно да разклати всичко, в което той вярва?