Глава седма
Капитански дневник, звездна дата 4904.2.
„Спок, Маккой и четирима мъже от охраната са в затвор на планетата под нас. И още по-лошо — посланик Зарв и дипломатическият му екип се телепортираха на планетата без нашето разрешение; използваната мощност за транспортирането им изцяло ни лиши от възможността да поддържаме ниво седем. Само когато отново оправим двигателите, ще можем да достигнем това ниво. Контактът с цивилизацията долу не се осъществява добре. Ако жителите й притежават телепатични способности, както предполагаше Спок, има малък шанс за успех в преговорите за освобождаване на затворниците или за щита, от който отчаяно се нуждаем.“
— Капитане, имам връзка с посланика. Никой от тях не е взел със себе си комуникатор, това е предаване от видеото на трикордера — каза Ухура и превключи екрана, на който се появи теларитът дипломат.
Кърк не даде възможност на Зарв да говори. Той веднага каза:
— Вие се телепортирахте без моето разрешение. Аз все още съм капитан на този кораб. Веднага се пригответе да се телепортирате обратно. Намирате се в голяма опасност.
— Не сме в опасност, Кърк. Ние сме дипломати. Знаем как да контактуваме с други цивилизации. За разлика от вашите несръчни глупаци, ние сме приготвили план.
Зарв се обърна и посочи Мек Джокор, който стоеше върху зеления кадифен торф, разкрачил широко крака. По лицето му се четеше истинско блаженство. Кърк наблюдаваше как чертите на чуждоземеца започнаха да се променят в нещо, което почти не наподобяваше човешките. Мек Джокор прие своята естествена растителна форма. Ръцете му бяха листа, които леко трепкаха от мекия бриз, подухващ от полето към града.
— Виждате ли? Той не е телепат, но комуникира по друг начин. Ще имаме успех. Ще постигнем освобождаването на вашите офицери и ще получим щита, който ви е необходим, за да ни отведете до Емдън.
— Но вие искате да осъществите контакт с общество, коренно различно от тези, които сме открили досега. Спок не е глупак. Той нямаше… — Кърк не можа да довърши предупреждението си. Мек Джокор замръзна на мястото си, а после се разклати. Краката му се бяха вкоренили в почвата под торфа. По краката му запълзяха кафяви змии, които го хапеха. Индивидът растение се раздруса, като се опитваше да се освободи. Но змиите продължаваха да се увиват около него и да се придвижват нагоре. Заставиха го да коленичи. От формалната му уста не излизаше нито звук. Сцената беше ужасна. Мек Джокор изпитваше ужасна болка, а не можеше дори да извика.
— Не го докосвайте, Зарв! — изкрещя Кърк. Но беше прекалено късно. Теларитът се втурна, за да помогне на своя асистент, да освободи тялото му от увиващите се кафяви змии. В момента, в който посланикът докосна една от змиите, хуманоидите, които наблюдаваха сцената, сякаш получиха сигнал за действие. Те сграбчиха Зарв и го повлякоха по торфа. Доналд Лоритсън стоеше с отворена уста, невредим.
— Не разбирам — промълви Лоритсън. — Какво става? Защо ни атакуват?
— Не са ви забелязали. Стойте така. Пригответе се да се телепортирате. По-късно ще се опитаме да спасим посланика и Мек Джокор.
— Мога да ги накарам да ме изслушат.
— Те са телепати, Лоритсън. Не им се месете повече. Мек Джокор направи нещо, което ги разсърди. Посланикът се намеси. Не правете нищо, което ще ги накара да ви забележат — обърна се към Сулу и попита: — Захранен ли е транспортьорът?
— Сър, превключването е затруднено. Мистър Скот току-що ми освободи допълнителна енергия от импулсните двигатели, с помощта на които сме в орбита. Трябва да се превключат схемите.
— Направете го, по дяволите!
— Да, сър.
Кърк се ядоса, докато наблюдаваше сцената на планетата долу. Трикордерът на Лоритсън продължаваше да следи Мек Джокор и Зарв. Хуманоидите влачеха съпротивляващата се двойка към града и, без съмнение, възнамеряваха да ги затворят при Спок и останалите.
— Лоритсън, спрете! Не можете да им помогнете! — извика Кърк. Но дипломатът не го послуша и се втурна към хуманоидите. Разгневеният капитан на звезден кораб наблюдаваше безпомощно как Лоритсън събори с тяло най-близкия хуманоид. Трикордерът на дипломата явно беше паднал на повърхността, защото сега от него се чуваха само стъпки. Животни, приличащи едновременно на най-страшните земни горили и дяволите от Вега, заобиколиха групата.
Борбата спря.
Последното, което Кърк видя, беше Лоритсън в безсъзнание, влачен към града.