— Джеймз, не правете това! Няма къде да избягате. Всички на борда на „Ентърпрайс“ са на моя страна.
— Не трябваше да ви позволявам да дискутирате със Зарв. Директният контакт, който ви разреших с екипажа, беше грешка.
— Не беше грешка, Джеймз. Това ми даде възможност да се докосна до всеки. Беше достатъчно. Мирното съществуване не може да бъде грешка. Не му се противопоставяйте! Моля ви! — настоя тя. — Моля ви!
Вратата се затвори със съскащ звук. Кърк натисна бутона за машинния дек. В орбита „Ентърпрайс“ изглеждаше по-скоро мъртъв, отколкото жив. Животът, който се поддържаше в стоманените корпуси на двигателите, се дължеше на сръчните ръце на Скоти. Той изстискваше допълнителна енергия от импулсните двигатели, измисляше начини да изтръгне още малко енергия от тях.
Предупредителните светлини бяха изключени. Най-после Скоти беше успял да спре радиационните утечки, които бяха превърнали машинния дек в смъртоносен капан. Кърк забърза към вратата, водеща към машинната зала, и погледна вътре. Скоти, Макконъл и още доста от инженерите стояха вътре и не правеха нищо.
— Скоти, само ти не! — изрече Кърк с колеблив глас. — Не мога да се справя без теб. Не мога.
— Сър, това, което правите, е погрешно. Послушайте момичето.
Джеймз Кърк възнегодува. Не беше очаквал, че някога Скоти няма да бъде на негова страна. Най-верните от екипажа му се бяха извърнали от него и бяха послушали сладките приказки на Лорелей. Не беше успял да откара Зарв и дипломатите за мирната им мисия на Емдън. Беше позволил корабът му да бъде почти разнебитен. Приятелите му и членове от екипажа бяха в затвор и умираха на планетата под тях. А сега останалата част от екипажа му се беше обърнала срещу него, бунтуваше се, както беше предположил Спок.
Той се поотпусна, когато Скоти застана близо до него.
— Капитане, изглеждате уморен. Ние ще се справим с всичко. Ще направим всичко, каквото е необходимо.
Но нещо вътре в него проблясна.
— Не! Това е моят кораб. Няма да се оттегля от командването. Няма да го предам нито на теб, нито на Лорелей, нито на някой друг. Това е моята отговорност и аз няма да се дам без битка!
Блъсна Скоти настрани и тръгна към вратата. Охраната препречи пътя му. Лорелей стоеше отпред.
— Джеймз — каза тя, — насилието ви стигна до невероятна степен. Вие потискате другите около себе си и ги карате да се съмняват в ненасилието, на което съм ги учила.
— Вие им изпихте мозъците. Не знам как, но ги накарахте да се обърнат срещу мен, срещу Федерацията. Те се бунтуват.
— Но сега те са в по-голяма хармония с вселената около тях. Те постигнаха нещо по-добро от воюването. Те се обединиха. Няма конфликт, когато сте част от по-голяма общност. Не може да има.
Кърк насочи фазера си, но беше много късно. Последното, което чу, бяха тъжните думи на Лорелей:
— Вие само сте зашеметен. Дори това ме наранява. Но е необходимо да се предотврати по-нататъшна употреба на сила.
Лъчът от фазера притъпи нервите му. Той се олюля, а после падна на пода в безсъзнание.
Като че ли от много далеч се чу свистене на вятър, който духаше откъм гора. Този шум извика стари и почти забравени спомени в съзнанието на Кърк: за дъжд, който се стичаше по листата на дърветата. Чувстваше се така, сякаш тялото му го напускаше, болката шибна сетивата му и го върна към реалността. Той изохка и се обърна. Слънчева светлина, топла и приятна, галеше лицето му. Той примигна, закри очите си с ръка и се опита да седне. Под него имаше току-що окапали влажни листа, а добре поддържаният торф, който беше видял на екрана от командната зала на „Ентърпрайс“, представляваше странна течност, която изтичаше под него.
Кърк се огледа. Той беше телепортиран на повърхността на планетата.
— Комуникаторът ми! — извика той и опипа колана си, където обикновено висеше устройството. Нямаше го. — Лорелей ме е изпратила на заточение на планетата — у него се надигна паника, когато осъзна колко по-лошо можеше да бъде положението му. Ако Лорелей го беше превърнала в затворник на борда, бягството от арестантската клетка беше невъзможно. А тук, на свобода, имаше шанс. — Първо — да намеря Спок и Маккой, а после — обратно на „Ентърпрайс“ и отново да поема управлението — произнесе гласно тези думи. Изправи се, застана неподвижно и погледна през гората към поляната, където бяха телепортирани другите. Поколеба се и се заслуша в шума от паднали листа, който го предупреждаваше за приближаването на живо същество.