Малки животни, малко по-големи от земни домашни котки се ровеха в листата, като търсеха насекоми, поглъщаха ги, а после припкаха на друго място. Кърк ги наблюдаваше с любопитство и ги последва. Въпреки че в лапите на всяко животно имаше поне по няколко насекоми, то изяждаше само част от тях и се придвижваше напред. Повечето животни щяха да изядат всичко, преди да си потърсят нова храна.
Тишината започна да обтяга нервите му. Не се чуваха никакви викове, нито ръмжене, нито силни спорове. Нито едно от създанията, които следеше, нямаше уши или пък видими гласни струни. Нито пък те бяха обезпокоени от присъствието му. Той се намръщи, излезе от гората и после спря. Нещо го притесни повече от тишината. Взря се в гората и разбра.
— Няма растеж. Няма шубраци в тази гора. В нея е така чисто, сякаш някакъв градинар периодично я почиства — накъдето и да погледнеше не виждаше никакви шубраци. Всяко едно растение беше перфектно оформено, нямаше и следа от болести. — Прилича на градина — промърмори Кърк, като продължи да върви.
Група хуманоиди го приближаваше. Той се замисли дали да се срещне лице в лице с тях или да побегне и да потърси укритие в голата гора. Но после реши, че ще го открият. Зачака нетърпеливо. Минаха покрай него, без дори да го погледнат.
— Почакайте! — извика той, объркан от липсата на реакция от тяхна страна. — Спрете! — те продължаваха спокойно. Всичките вървяха в перфектен синхрон. После Кърк се укори, че не си е спомнил, че те нямат слухови органи. Ако всички на този свят започнеха да крещят, пак нямаше да чуят. Започна да търси трикордера на Лоритсън. Скоро го намери и изключи предаването до „Ентърпрайс“. Не възнамеряваше да позволи на Лорелей да види това, което щеше да направи.
Кърк седна с кръстосани крака на торфа и започна да изучава данните от трикордера, като се опитваше да събере отделните данни в обща картина за планетата. Няколко пъти видя хуманоидите да пренебрегват странни неща, които ставаха около тях. Реагираха остро само когато се правеха усилия за контакт. Усилието на Спок за контакт беше наранило единия от хуманоидите. Мек Джокор пускаше корени в почвата им и тогава го атакуваха змиите; жителите на планетата бяха реагирали едновременно и в перфектен синхрон.
— Перфектен синхрон — произнесе Кърк гласно няколко пъти. Той започна да задава различни варианти на трикордера, после проверяваше резултатите. Малката машинка работеше отлично. — Перфектна хармония! — каза накрая Кърк. После започна да рови в торфа, докато намери корени, дълги няколко сантиметра. Трикордерът изпука, докато сканираше корените по дължина. Но когато видя малко животно с нос, оформен като лопата, да върви срещу него, Кърк скочи на крака. Създанието зарови носа си в почвата и започна да покрива корените. Когато привърши, напусна мястото също така тихо, както се беше появило. След няколко секунди тревата сякаш заля и покри голата почва. Не остана никаква следа. — Планетата се самовъзстановява. Всичко работи в синхрон. Ако една част бъде нарушена, останалите идват на помощ. Заради това събирачите в гората не изяждаха всичко. Насекомите имаха определена цел, но някои се жертваха, за да има какво да ядат събирачите. Кой ли поддържа баланса? — Кърк изключи трикордера, като си помисли, че нямаше да е зле Спок да е с него. Снок и Боунс бяха експерти и можеха да се справят с такава екологична загадка като тази. Те щяха да знаят отговорите, за които той само можеше да гадае.
Кърк тръгна към града, като внимаваше да не стъпва върху нищо, което се движи. Тревата беше изключение — нейното предназначение бе да се върви по нея. Но капитанът внимаваше да не пречи на спокойствието на никое друго живо същество. Намирането на Спок беше много по-важно, ако искаше да си възвърне управлението на „Ентърпрайс“ или просто да оцелее на тази планета.
Глава осма
Капитански дневник, звездна дата 4905.8.
„Бях изоставен на тази планета. Нямах голям избор. Екипажът на «Ентърпрайс» се разбунтува, като повярва на проповедите на Лорелей за пацифизма. Трябва да стигна до Спок и останалите, да ги освободя и с тяхна помощ да си възвърна управлението на кораба. Изгледите за това не са многообещаващи.“
Джим Кърк вървеше по черната ивица, представляваща път, който води към града, така, сякаш стъпваше по черупки от яйца и внимаваше да не ги счупи. Тревожеше се да не наруши стриктния баланс, на който стана свидетел в гората. Стъпваше внимателно, избягваше хуманоидите, като не се опитваше да осъществява какъвто и да е контакт с тях. Така влезе в града с работещ трикордер в ръка. Данните от него го караха да се възхищава от чудесния биологичен свят на тази планета. Не само хуманоидите бяха живи и подвижни, но и сградите. Кърк колебливо сложи ръка на една близка стена, която изглеждаше така сякаш беше построена от тухли. Почувства топла, пулсираща повърхност. Плоската стена леко се огъна, като че ли да му даде да разбере, че цялата сграда е живо, дишащо същество.