Той се отдръпна и се взря във входа на биологично активната четириетажна сграда. В нея влизаха и излизаха хуманоиди така, както правеха по света всички обитатели на сгради, построени от стомана и гранит.
— Боже мой! Те строят или по-точно отглеждат сградите си като животни или плодове! — трикордерът не даде отговор на учудването му. Всичко, което получи, бяха данни, показващи наличие на живот. Прецизният анализ на тази информация трябваше да се остави на експерти.
Той се върна в средата на улицата и тръгна направо към центъра на града. От двете му страни се извисяваха живите сгради. Видя една, която се „строеше“. Хуманоиди и дребни черни, пъргави създания, приличащи на паякообразните птици на Алтейриън, бяха я обградили и тя се извисяваше — висока и стройна, жива. Създанията птици обтягаха нишки като паяжина от основата до върха и сградата растеше бързо, сякаш без никакви усилия. Пред очите на Кърк тя почти бе завършена. Първоначално растежът й беше само с няколко сантиметра в минута, но после започна да нараства бързо с метри — в небето се извисиха огромни колони, които я подкрепяха. Хуманоидите не бяха нито роби, нито босове. Те работеха наравно със създанията птици и с червеите, които оформяха месестата вътрешност на сградата в перфектни коридори и зали.
— Симбиоза. Всички работят заедно, всеки се нуждае от другия, за да оцелее. Перфектен комунизъм. Една част се осланя на всички останали. Всички знаят какво да правят и до каква стенен. Очарователно! — Кърк се спря и се замисли върху думите си. Трябваше да се засмее. — Започвам да говоря като Спок. Но това наистина е очарователно.
Когато се увери, че трикордерът е сканирал и записал целия процес на строене, продължи, като следваше един доста силен сигнал от устройството. Той му показваше посоката към затвора, където се намираше част от екипажа на „Ентърпрайс“.
Пътят скоро стана по-твърд. Беше постлан с големи черни живи павета, които в определен момент се опитаха да го хванат в капан. Той отстъпи и се взря в настилката. Паветата заеха предишното си положение. На десет метра от него имаше ограда от тръни.
— Спок! — извика Кърк. — Там ли си?
— Няма къде другаде да съм, капитане — чу се спокойният глас на Вулкан. — Допускам, че сте свободен. Учудвам се, че не сте се опитали да ни спасите, като използвате транспортьора.
— Устройството за позициониране аварира по време на превключването на енергията.
— А нашите комуникатори не са тук, за да ви подадем прецизни данни за местоположението си. Така си и мислех.
— Джим, можеш ли да ме измъкнеш оттук? Не мога повече да издържам Спок. Той се държи като началник, дявол да го вземе — чу се свадливият, но не и уплашен глас на Маккой.
— Бих искал. На борда на кораба има неприятности.
Настъпи дълго мълчание от другата страна на бодливата стена. Осмели се да го наруши Маккой:
— Бунт?
— Да — Кърк не се опита да прикрие горчивината в гласа си. — Нито един от офицерите не ме подкрепи. Всички застанаха на страната на Лорелей. Дори Скоти, Ухура, Чеков и Сулу. Всички станаха пацифисти, когато се опитах да използвам фазерите, за да ви измъкна от тази кошара.
— Спок се опасяваше, че това може да се случи. По дяволите, той отново се оказа прав.
— Как мога да ви измъкна оттук? — попита Кърк. — После можем да обсъдим връщането си на борда на „Ентърпрайс“. Не мога да се приближа на по-малко от десет метра, тъй като паветата се надигат и се опитват да ме хванат в капан.
— Доктор Маккой има идея за един-единствен начин за бягство, капитане — отвърна Спок. — У вас ли е неговата медицинска чанта?
— Не. Ако не е у вас, тогава трябва да е при комуникаторите. Хуманоидите са ги събрали на една купчина в края на града. Всичко, което нося със себе си, е трикордерът на Лоритсън — Кърк се поколеба, но после попита: — Как са дипломатите?
— Мек Джокор е мъртъв.
Кърк потрепера, въпреки че бризът, който духаше в града, беше топъл.
— Наблюдавах как той се опитваше да се вкорени и по този начин разгневи симбиозата.