— Не е точно така, капитане. Симбиозата е съвкупност от много малки индивидуални същества, които живеят заедно по необходимост. Мисля, че тази планета е нещо повече, че тя е един цял гигант от живи, взаимосвързани организми.
— Искате да кажете, че отделните части дори нямат нужда от комуникация помежду си? Така, както прави един организъм с друг?
— Това е единственото възможно обяснение, капитане. Телепатията не е достатъчна да обхване и да направлява живите форми, от които се състои планетата. Мек Джокор сигурно е изглеждал като жива форма, малко по-различна от тумор. Хуманоидите го отстраниха… Те не са се замислили, както правят и вашите Т-клетки в кръвта.
— А Зарв и Лоритсън?
— Те са се оттеглили близо до умрелия… Мисля, че обсъждат възможни варианти за дипломатически контакт, но досега нито една от схемите им не е осъществима.
— Какво ще правите с чантата на Маккой?
— В нея има anesthetic, Джим — чу се гласът на Боунс през гъстата мрежа от бодили. — Изследвах кошарата — тя има проста основа. Една доза метаморфин в корена й ще свърши работа. Докато е в „безсъзнание“, така да се каже, можем да я разтворим и да избягаме. Когато тя се възстанови, или ако останалата част от планетата усети, че тя е заспала, всичко ще бъде вече свършило.
— Малко е дълго — призна Спок, — но е единственият логичен начин да избягаме от тук.
— Ще донеса медицинската чанта. Стойте тук!
— Капитан Кърк, удивително е, че никога не губите чувството си за хумор.
Пътят до околностите на града и връщането с медицинската чанта отне повече време, отколкото Кърк беше очаквал. Той събра всички комуникатори в чантата, както и трикордера на Спок и някои неща, носени от охраната. Взе един от фазерите и го закрепи на колана си. Явно беше, че оръжието не е ефикасно на планетата. Ръчният фазер притежаваше достатъчно енергия, за да прекрати живота на един отделен организъм, но нямаше да стигне за цялата планета. Дори се съмняваше дали енергията на фазерите, захранени с пълна мощност от кораба, ще е достатъчна.
Той приближи до затвора от друга страна. Тук вместо с черни павета, пътят беше покрит с торф. В резултат на това успя да се приближи повече, преди торфът да започне да се гъне и да се опитва да го задържи.
— Взех чантата. Да я прехвърля ли над оградата?
— Да, но внимателно. Бодлите не бива да се докосват. Много са чувствителни на допир.
Кърк погледна нагоре и се опита да преглътне. Буца заседна на гърлото му. Набучен на върха на един голям бодил, висеше младши лейтенантът от охраната, който се беше опитал да се покатери до върха. Тялото му беше започнало да се разлага, но Кърк бе смутен повече от начина, по който бодливият храст беше се оплел около тялото, сякаш искаше да го погълне.
— Ето — завъртя чантата около главата си и после я хвърли. Тя прелетя над оградата. Не чу да пада. Явно Маккой я беше хванал.
— Добре — чу се доволният глас на доктора. — Имам достатъчно метаморфин, за да накарам това проклето нещо да спи цяла седмица.
— Не инжектирайте много, за да не изпадне в шок, докторе — предупреди го Спок. — Това може да бъде забелязано.
— Прекадено се тревожите, Спок. Отглеждал съм животни във ферма. Никога не узнаваха какво и от кого им е причинено, когато ги инжектирах, за да ги лекувам.
— Това вече обяснява начина ви на лечение, който прилагате на екипажа.
— Престанете! — скара им се Кърк. — Заемете се с работа. Страхувам се да не забележат някаква нередност и да ни заобиколят. Сигурно знаят и разбират какво си говорим.
— Съмнявам се, капитане. Досега не сме забелязвали нито едно животно или растение да има уши или някакъв друг слухов орган. Всички видове тук са глухи. Когато цялата планета представлява един високоорганизиран организъм, слухът не е необходим. Също както не е необходимо на краката ви да чуват това, което правят ръцете ви.
— Аналогията не е правилна — каза Маккой. — Но действието на моя транквилант е отлично.
Докато той изричаше думите, Кърк видя как опасните бодли леко започнаха да клюмват. Тялото на младши лейтенанта падна на повърхността. Докато той разглеждаше мъртвото тяло на младежа, в стената от бодли се отвори проход. Спок задържа бодлите настрани, за да мине Маккой, тримата останали от охраната и двамата дипломати. И Зарв, и Лоритсън излязоха мълчаливо, покорно. Нямаше и следа от самохвалство, никаква фалшива смелост. Изглежда, бяха потресени от всичко, което се бе случило.