— Без фазери — предупреди Кърк, когато видя, че Маккой извади своя. — Те са причинили тази ужасна картина. Виждаш ли? — и той посочи няколко звяра, които лежаха неподвижно в краката на трима души, чиито гърла бяха прегризани.
— Нещо подобно на вашата нервна хватка, Спок. Изглежда, че е позната на кучетата.
— Екосистемата на тази планета е прецизна. Събирачите — точно такива са сигурно тези зверове — са открили нашите жертви. Тъй като те са лежали неподвижно — събирачите са ги сметнали за боклук и са започнали своята дейност по почистването на планетата.
— Започнали са да ги ядат?!
— Просто са премахвали потенциално разлагащо се месо. Нито една от нашите жертви не е дала признаци на живот, това е било достатъчно събирачите да започнат своята дейност.
Кърк хвана ръката на Маккой точно навреме — докторът се канеше да стреля с фазера.
— Искам да ги спра, Джим. Ако не направим нещо, тези мъже ще умрат. Дали са или не са омагьосани от Лорелей, те все пак са от екипажа на „Ентърпрайс“. На вашия кораб.
— Боунс — Джеймз Т. Кърк се бореше с дилемата, която силно го раздвояваше. Ако действаха внезапно, можеха да предпазят от смърт останалите двама от охраната. Но ако действаха, не само щяха да алармират формата на живот на планетата, но освен това щяха да разкрият присъствието си на Скоти и… Лорелей. Тогава бягството им щеше да бъде невъзможно.
Ако пък не направеха нищо, двама от екипажа им щяха да умрат. От неговия екипаж.
— Джим, какво ще правиш? — попита Маккой. — Няма да могат още дълго да държат съществата далеч от себе си.
— Те не използват фазерите си. Пацифистката философия на Лорелей така дълбоко ги е завладяла, че те не ги използват дори за да защитят живота си.
— Скот, помощ! — изрева Кърк с пълно гърло. Блъсна двамата си спътници настрани от пътеката, за да не може да бъдат видени.
Секунди по-късно Монтгомъри Скот се появи.
— Ядат ни живи! — каза той в комуникатора.
— Мир! — чу се гласът на Лорелей. Думата сякаш се търкулна от комуникатора и уцели зверовете. Те спряха. — Тези мъже няма да ви сторят нищо лошо. Те са живи. Те реагират. Не ги наранявайте. Те са част от останалите.
Кърк запуши ушите си с ръце, за да не слуша Лорелей. Но дори това не беше добро предпазно средство срещу силата на нейното убеждение. Но все пак беше достатъчен филтър, за да запази собствените си идеали, собствената си философия. Лорелей говори около петнадесет минути. Крайният резултат беше такъв, на какъвто се надяваше Кърк.
Зверовете се успокоиха напълно и отстъпиха, тръгнаха към друго място да изпълняват задълженията си. Двамата спасени от охраната се прегърнаха. Но от преживения шок и от болките от раните не можеха да се зарадват достатъчно, че са спасили живота си. Гледката на тримата им мъртви приятели — разкъсани и обезобразени — им въздействаше. Скоти им направи знак да се върнат при совалката. Кърк наблюдаваше всичко това и чакаше, като обмисляше по-нататъшните си действия. Екипажът му загиваше, всяка загуба на човек, подчинен на Лорелей, не беше победа. Това бяха неговите хора, които умираха.
Когато Скоти завърши рапорта си и изключи комуникатора, поклати тъжно глава и положи телата на мъртвите в антигравитационните шейнички, които Спок беше спрял наблизо. Като си мърмореше нещо, инженерът бутна товара обратно към совалката.
— Ще го нарече квит — предупреди Маккой. — Той иска да се върне на „Ентърпрайс“ с толкова много трупове. Няма нужда повече от антирадиационен екран. Това е достатъчно.
— Прав си, Боунс. Това е краят. Върви и повикай Нийл и другите. Приближете ги бавно. Спок и аз ще се опитаме да се справим със Скоти. Това е най-подходящият момент.
— Това е единственият ни шанс.
Кърк не отговори. Той изчака, докато Маккой, който внимателно стъпваше, за да не наруши спокойствието на чувствителните организми, се изгуби в тъмнината. После пое дълбоко дъх и се запъти към совалката. Моментът за решителното действие беше настъпил. Ако не влезеха скоро в совалката, тя щеше да отлети и те завинаги щяха да бъдат изоставени на тази планета. Съмняваше се дали Лорелей или който и да е друг на борда на „Ентърпрайс“ ще искат да се завърнат отново след тази кървава сцена.
— Там, Джим. Той затваря хамбара.
Кърк кимна, изчака Спок да доближи безшумно Скоти, после се изправи и тръгна по едно осветено от ръчен фенер пространство. Спря, сложи ръце на хълбоци и се загледа в Скоти.