— Трябва. Това е всичко, което успях да намеря. Натъпчете го добре. Ето. По-късно ще продухам ушните ви канали и ще почистя тази мръсотия — после мина покрай групата и раздаде на всеки от восъка. Доволен, той помогна на Нийл да занесат затворника в хангара на совалката. Още по-малко време им отне, за да се справят с двамата от екипажа. Те почти не се съпротивляваха. Маккой със задоволство ги огледа, когато вече бяха вързани. Без по-нататъшно въздействие от Лорелей върху мъжете те скоро, след няколко часа, щяха да възвърнат нормалното си състояние. А може би това щеше да отнеме дни? Дотогава трябваше да останат вързани. Спок не можеше да отдели време за всички от групата. Не и в този съдбоносен момент.
— Всички в совалката. Искам колкото може по-скоро да се измъкнем от тази планета. Имам предчувствие, че над нас надвисва голяма опасност.
— Капитан Кърк — каза Лоритсън, — бях несправедлив с вас. Това изпитание беше сериозна проверка за всички нас. Вие се справихте чудесно.
— Вътре. По-късно можем взаимно да се потупаме по гърбовете. Когато си възвърнем „Ентърпрайс“ от Лорелей — Кърк направи знак на посланик Зарв да влезе, но забеляза, че теларитът е замръзнал на място. — Посланик! — извика той, като се стараеше да бъде чут през восъка в ушите му.
— Зарв! Не, не можете! — изпищя Лоритсън. Преди някой да може да го спре, Доналд Лоритсън излезе от совалката и се втурна към висшестоящия си. Кракът на теларита беше омотан здраво от една лоза. Другите се разпръснаха и се опитаха да открият посланика в тъмнината.
— Спок, спрете — нареди капитанът. — Зарв е хванат от лоза.
— Формата на живот на планетата е усетила бягството ни, Джим. Сензорите на совалката улавят засилваща се активност някъде наблизо. От града приближава цяла армия хуманоиди. Нямаме време. Никакво!
— Трябва да го спася. Без тях няма да има мирна мисия до Емдън.
Кърк хвърли разгънатата стълбичка и смаза злобната лоза, която се опитваше да загради Лоритсън. Мъжът се олюля, сякаш изведнъж е бил парализиран. Един поглед беше достатъчен, за да се види коя е причината за това. Лозата беше се увила около шията на Зарв и душеше теларита. Езикът му беше изплезен — червен и подпухнал. А иначе мъничките му очи сега бяха така ококорени, че стомахът на Кърк неволно се сви.
— Доналд, обратно! Не можеш да му помогнеш. Ти си посланикът. Ти трябва да спреш войната между Емдън и Джурнамория.
— Зарв — изхлипа Лоритсън. — Той е повече от висшестоящ за мене. Той… той е мой приятел. Не мога да повярвам. Взаимно се допълвахме така добре. Бяхме незаменими като група за преговори. И с Мек Джокор…
— Лоритсън! Престанете! — Кърк риташе наляво и надясно с ботушите си, като се опитваше да проправи път към совалката. Нямаше ефект. Той извади фазера си. От двата бързо изстреляни лъча имаше ефект, но не такъв, какъвто очакваше Кърк.
Лозите трепнаха и се отдръпнаха, като се скриха обратно в почвата. Един крак изби оръжието от ръката му. Многобройни ластари се извиха като змии и се опитаха да обхванат краката му. Лоритсън вече беше паднал на колене. Невъзможно му беше да се изправи. Кърк се бореше, но безрезултатно. Силата на цялата планета се беше изправила срещу него.
— Спок! — извика той. — Тръгвайте! Оставете ме! Върнете си „Ентърпрайс“. Спрете Лорелей!
Ушите му бяха запушени и не можеше да чуе това, което си размениха Спок и Маккой. Той видя научния офицер да блъска Маккой назад, а после да затваря вратата на совалката. Изпита смесено чувство на гордост и страх. Спок беше съзнателен и щеше да се подчини на заповедта. „Ентърпрайс“ щеше да бъде спечелен отново. Но заминаването му сега означаваше смърт за неговия командир.
Двигателите на совалката бяха запалени. Топлите изгорели газове го удариха в лицето, ръцете и цялото тяло.
Но „Галилей 7“ не отлетя. Спок обърна совалката така, че двигателите да продължат да бълват огъня си в определена посока. Кърк започна да се бори с всички сили, когато разбра това, което се мъчеше да направи Спок. Той все още имаше шанс да избяга. Огънят от совалката караше формата на живот на планетата да отпусне силната си смъртоносна хватка. Той изрита лозите, освободи ръцете си.
— Побързайте, капитане. Не мога дълго да удържа — думите бяха приглушени и като че ли идваха някак си отдалеч, но той знаеше чии са. Кърк се изтръгна и от хватката на последната лоза и се затича към совалката. Здрави ръце го сграбчиха и го вкараха вътре.
— Зарв, Лоритсън — и двамата загинаха — успя само да каже.