— Не виждам никаква полза да повтарям думите на доктор Маккой, но съм съгласен с оценката му за ситуацията — каза Спок. — Никакви по-нататъшни разговори няма да могат да повлияят на нито една от страните.
— Но аз съм длъжен да опитам — Кърк се изправи. Това беше сигнал, че иска да говори. Действието му беше правилно, тъй като по този начин искаше виковете в залата да спрат и присъстващите да го изслушат. Кърк изобщо не можеше да го нарече дискусия. Изминаха няколко секунди, докато виковете в огромната зала заглъхнат. Залите на Емдън бяха дълги стотина метра. Високият арковиден покрив придаваше на таза зала вид на катедрала, а студеният въздух го подсилваше. Върху сложно резбованата маса бяха нахвърляни документи, папки и анализиращи устройства, но и доста малки нагревателни уреди, за да не замръзнат ръцете на дипломатите. Залите на Емдън никога досега не бяха отоплявани. Нямаше никакво значение, че сега в тази част на планетата беше средата на зимата. Съветът на Емдън не беше възприел традицията за отопление на сградите.
Кърк намираше това до известна степен за ирония на съдбата. Разговорите бяха разгорещени, а настроението — ледено.
Той погледна нагоре, а после надолу, към масата.
Вицерегентът на Емдън беше настанил офицерите от „Ентърпрайс“ по средата на дългата маса. От дясната страна на Кърк седеше Вицерегентът и неговият екип. А от лявата му страна бяха Полицаят на мира от Джурнамория и половин дузина нейни съветници. Кърк тайничко нагласи един микрофон, който Спок беше взел заедно с един комуникатор. Останалите бяха дошли подготвени за примитивните условия в залата. Той не знаеше, че е трябвало да си вземе и усилвател.
— Вицерегент, Полицай, говорим много, а малко вършим. Проблемите, които разделят вашите два забележителни свята — каза той, като се опита да не се засмее, когато чу Маккой да мърмори: „Глупости!“, — не са непреодолими.
„Грешите! Той нищо не знае!“ — чуха се коментари, много по-силни от възмутеното ръмжене на Маккой.
Кърк вдигна ръка и получи тишината, която искаше. Но той знаеше, че тишината не означава разбиране.
— Ние, от Федерацията, сме предложили мирен план, който е в полза и на двете страни — на Емдън и на Джурнамория. Ние предлагаме техническа експертиза за подпомагане на вашите болни хранителни индустрии, а също ще ви подпомогнем и финансово, за да изградите нови индустрии. С ваш персонал и с големите познания и богатства на Федерацията можем да измислим нещо ново утре. Можем ръка за ръка да вървим напред към едно бъдеще на просперитета… и мира.
— Хубави думи! — прекъсна го Полицаят на мира от Джурнамория. — Това, което предлагате на Джурнамория, е нищо. Нищо! Няма да позволим да ни тъпчат агресори. Всичко, което искаме, е това, което по право си е наше — това, което те са откраднали! — тя се изправи и посочи към вицерегента.
— Не може да има други притежатели на извънпланетните ферми на Емдън — отвърна с леден глас Вицерегентът. — Когато това се разбере, никой няма да раболепничи пред планетните диктатори!
— Сър, лейди, моля ви! — пледира Кърк. Но думите му не помогнаха. И двамата ожесточено се нападаха. Като се почувства безсилен, Кърк просто седна.
— Речта ви беше хубава, сър — каза Ухура, — въпреки че не ви слушаха.
— Благодаря. Открих я в стаята на Зарв. Чудя се дали той щеше да я произнесе по-добре от мен.
— Не вярвам, капитане — каза Спок тихо. — Данните от трикордера ми показват интензивни обсъждания. Трябва да закрием заседанието, за да може и двете страни да се успокоят и поразмислят.
Кърк кимна, изправи се, готов отново да поиска думата. Но това, което чу, го накара да замръзне на място.
— Кучка! Корабите ви не представляват нищо пред кораба на Федерацията в орбита около планетата ни — усмивката на Вицерегента беше презрителна. — Пактът ни с Федерацията изисква пълна защита на Емдън. Вземай си корабите и се връщай в мизерния си ад, каквато е планетата ви.
Компютърът на Ухура изписка предупредително, когато Полицаят на мира отговори на свой ред. Обидите, с които тя се нахвърли, трудно можеха да се преведат.
— … ние напускаме сега. Ще проверим какъв е този възхваляван договор. Мисля, че те са страхливци. Те няма да се бият. Ще си подвият опашките и ще избягат, като изоставят гнилите ви скелети на слънцето и на орлите.
— Капитане, струва ми се — каза Спок, — че е излишно да отсрочваме заседанието.
— Имате силен усет за човешките взаимоотношения, а това ме забавлява, Спок — отвърна Маккой. Групата от „Ентърпрайс“ видя как Полицаят на мира от Джурнамория и нейният антураж напуснаха залата. Сърдитите потраквания от стъпките им отекваха в каменната зала дълго след като се бяха изгубили от погледа им.