— Готова ли е затворническата клетка за гостите ни?
— Да, капитане. Пожелавам ви късмет.
— Не мисля, че вярвате в късмета, мистър Спок.
— Не вярвам, капитане. Но е очевидно, че вие вярвате, защото иначе не бихте се решили на такова нещо.
— Да вървим. Искам да видя как вървят нещата — турбоасансьорът се завърна и триото влезе в него. Преди да навлязат в затворническото пространство, Спок извади запушалки за уши от джобовете си и ги подаде на Кърк и Маккой. Едни запази и за себе си.
— Това за какво е? — попита Маккой.
— Помолих мистър Спок да ги конструира за наша употреба. Те филтрират всичко, освен честотите между двеста и петдесет и две хиляди херца.
— Това е нормалният обхват на човешките гласове.
— Те филтрират хармоници и други интересни, но неизследвани досега части от речта. Това, което чувате, ще звучи плоско и дори безинтересно, но скоро ще разберете причината за запушалките за уши.
Кърк направи жест към двамата си приятели да излязат от турбоасансьора. Мистър Нийл стоеше наблизо с вече запушени уши. В голямата клетка, където преди Лорелей беше сама, сега имаше двама посетители. Нито Вицерегентът на Емдън, нито Полицаят на мира на Джурнамория бяха особено доволни от присъствието на крехката жена.
— Ние протестираме, Кърк. Това е насилие. Не можете да затваряте трима души в клетка с такъв размер.
— Особено, когато двама от тях са лидери — намеси се Вицерегентът, като хвърли поглед към Ганеса.
— Изглежда, че вече сте постигнали единодушие по един въпрос. Не искате да останете в тази клетка повече от необходимото. Не мисля, че ще останете тук задълго.
— Пуснете ни. Веднага! — заповеднически извика Полицаят.
— Накратко — обърна се той към Лорелей. — Моля ви за разговор насаме — дребната жена стоеше до Кърк. Протегна ръка към запушалките, които беше сложил в ушите си, но не направи опит да ги махне.
— Толкова малко ли ми вярвате? — попита тя.
— Лорелей, вие можете да бъдете вярна единствено на своята философия — това, на което сте се учили през целия си живот като говорител на Хайла. Не моля за повече. Ако искате да продължи тази война, не правете нищо, но през цялото време вие така акуратно й се противопоставяхте.
— Присъствието на вашия кораб ли предизвика войната? — попита тя. Кърк само кимна. Думите на жената като че ли се чуваха отдалеч заради запушалките в ушите му. Единствено видът й му въздействаше или пък нейните феромони, които толкова много го привличаха. Дори със запушени уши Джим Кърк трябваше да се бори да устои на нейната магия.
— Бих искала да намеря някакво удовлетворение, като кажа: „Казах ви, че така ще стане.“ Това не ми е присъщо, но то подхожда на много от ситуациите. На Хайла почти няма възможност за изричане на такива думи. Ние знаем съдбата си и всички работим за нея.
— Не мога нищо повече да направя с Ганеса или пък с Фалда. Ще поговорите ли с тях? Само няколко минути. Опитайте се да ги убедите, че войната е глупава и че те всъщност трябва да се кооперират.
— Ще видя какво може да се направи, но няма да защитавам Федерацията ви.
— Защитавайте мира. И двамата искаме това.
Тя кимна. Умората от лицето й изведнъж изчезна и тя се обърна към двамата в клетката. Веднъж тя се беше справила с цял екипаж и го беше убедила, че върви по грешен път. Сега имаше насреща си само двама. Лорелей започна да говори — първо на езика на Хайла, а после на един общ език, разбираем и на Емдън и на Джурнамория.
Кърк стоеше до Спок и Маккой и следеше как жената бързо научаваше повече и повече от езика на Емдън.
— Наистина е забавно, капитане. Тя много бързо учи езици. Лорелей не само научава граматиката, но, изглежда, интуитивно разбира различните нюанси.
— Езикът на тялото е част от всичко това. Вижте — каза Маккой. — Виждате ли как тя леко повдига лявото си рамо и отпуска дясното, когато говори с Ганеса? Това може да има връзка с разбиране на положението, с почитта.
— Почит — повтори Кърк, като се усмихна. — Фалда и Ганеса не са видели и малка част от това, на което е способна Лорелей. В момента тя усъвършенства техния език.
— Отне й 4.93 минути — отбеляза Спок.
— За около пет минути тя опипва, пробва, търси им слабото място. В следващите десет ще ги накара да си подадат ръка — Кърк долови вибрацията в гласа на Лорелей дори със запушени уши. Тя излъчваше доверие, когато говореше за Верния път, за мира и за взаимното подпомагане. Като с някаква магическа пръчка намръщените и напрегнати лица на Ганеса и Фалда се промениха и бяха заменени от загриженост един за друг. Скоро там нямаше никакви антагонисти, а индивиди, които спореха в името на взаимноизгодното сътрудничество. В думите им вече нямаше обиди, когато обсъждаха възможните максимални придобивки за своите светове.