— И защо не го стори?
— Защото аз го спрях — отвърна лордът. — Да, МакКуин заслужава смърт заради това, което направи. Но успях да му отпусна още малко време, да убедя краля да му осигури истински съдебен процес. Лордовете на Мевана ще го съдят след две седмици.
Покрих устата си, но от очите ми започнаха да се леят сълзи. Последното, което желаех, беше да плача, да изглеждам слаба, но това само накара Аленах да застане на колене пред мен; гледка, която накара сенките и светлината да се съберат плътно около нас.
— Баща ти и брат ти са отведени в една къща на десет мили оттук — промърмори той. — Намират се на моя земя в една от къщите на мои арендатори. Охранявани са и имат заповеди да не излизат оттам, но трябва да са в безопасност до процеса.
От гърдите ми се откъсна въздишка на облекчение и избърсах бузите си; сълзите по миглите ми хвърляха призми около лицето на Аленах, когато го погледнах.
— Тук ли би искала да останеш, или искаш да отидеш при тях? — попита той.
Трудно ми беше да повярвам, че се държеше толкова мило, че ми даваше избор. В дъното на ума ми отекна предупредителна камбанка, но облекчението ми беше толкова силно, че удави подозренията ми. Всичко, което бях планирала, се беше случило. Всичко се развиваше, както искахме.
— Заведете ме при тях, милорд — прошепнах.
Аленах се вгледа в мен, след това се надигна и каза:
— Ще потеглим веднага щом си приготвиш нещата.
Той си тръгна, а аз се втурнах да напъхам всичките си притежания в сандъка си. Но преди да изляза от стаята и да изоставя знака на еднорога, положих ръка върху корсета си, върху сърбящите ме шевове, върху камъка, който се беше превърнал в най-близкия ми другар.
Това наистина се случваше. Всички бяхме тук. Бях открила камъка. И бяхме готови.
Аленах беше уредил да ме чака карета във вътрешния двор. Тръгнах през сините сенки на вечерта редом до него, докато ме придружаваше навън. Помислих си, че щеше да се сбогува с мен там, на калдъръмената настилка на Дамхан. Но той ме изненада, когато един коняр доведе коня му, оседлан и готов.
— Ще яздя зад теб — каза лордът.
Кимнах, прикривайки шока си, докато той затваряше вратичката на каретата. По време на вечерята в залата тази вечер Картие щеше да види, че ме нямаше, щеше да се досети, че са ме завели при Журден. Нямаше да го видя отново, докато не се съберяхме в Мистуд и се молех да остане невредим.
Десетте мили се разтегнаха до сто. Луната вече беше изгряла над редицата дървета, когато каретата спря. Пренебрегнах обноските си и излязох от каретата сама, препъвайки се в голяма туфа трева, докато попивах с поглед обкръжението си на лунната светлина.
Беше къща на йомен; издължена постройка, която наподобяваше самун хляб — бели кирпичени стени, сламен покрив, подобен на обгоряла хлебна коричка. От два комина излизаше дим, докосвайки звездите, а по прозорците потрепваше светлина от свещите вътре. Наоколо нямаше нищо друго освен долината, мрачен хамбар в далечината и белите петънца на пасящи овце. Дузина от хората на Аленах охраняваха къщата, разположени край всеки прозорец и врата.
Конят на Аленах спря зад мен точно когато входната врата на къщата се отвори. Видях Журден, очертан в светлината, докато стоеше на прага. Искаше ми се да извикам, но викът увисна в гърлото ми, когато пристъпих напред, понечих да се затичам към него със схванати глезени, докато стъпалата ми мачкаха тревата.
— Амадин! — Той ме позна, провря се покрай пазачите, за да стигне до мен и аз се хвърлих в обятията му с ридание, въпреки обещанието си да не плача отново. — Шшт, вече всичко е наред — прошепна той; провлачената нотка се надигна отново в гласа му, вече си беше у дома. — Невредим съм. Люк също.
Притиснах лице към ризата му, все едно бях на пет години и вдишах мириса на сол от океана, на сместа за колосване в лена, докато ръката му леко докосна косата ми. Въпреки факта, че бяхме под домашен арест, че той едва не си беше изгубил главата тази сутрин, а аз бях намушкана предната нощ, никога не се бях чувствала в по-голяма безопасност.
— Хайде, да те приберем вътре — каза Журден, въвеждайки ме в къщата.
Едва тогава си спомних лорд Аленах, на когото така и не бях благодарила, задето бе спасил живота на приемния ми баща.
Измъкнах се от прегръдките на Журден, търсейки с поглед конника. Но нямаше нищо освен лунната светлина и вятъра, които танцуваха по тревата, отпечатъците от копита си личаха там, където беше стоял.
Заплаках отново, когато видях Люк в залата. Той ме притисна силно до гърдите си и ме залюля напред-назад, сякаш танцувахме, докато се засмях и най-сетне изплаках последните си сълзи.