— Бриена.
Пристъпих напред, когато изрече името ми; звукът на гласа му разкъса невидимите окови около глезените ми. Държеше каменната плоча повдигната и ме чакаше да се приближа и да видя какво лежеше отдолу, чакаше ме да предявя правата си над него.
Тихо се приближих до Аленах и надникнах надолу към вдлъбнатината в пода.
Веднъж Картие ми я беше описал. Каза, че Лиадан използвала магията си, за да издълбае думите в камъка. Гледката направо ме остави без дъх, накара Камъка на здрача да припламне непоносимо горещо в медальона си, все още скрит в корсажа на роклята ми. Пробуждането на камъка ме принуди да коленича и с треперещи ръце посегнах към каменната плочка.
Думите на Лиадан проблясваха, сякаш в цепнатините беше посипан звезден прах. Плочката беше измамно лека; правоъгълник от бял камък с размера на корицата на голяма книга. Избърсах пръстта и праха; думите реагираха на докосването ми и светнаха отвътре. Знаех, че това бе разбуждащата се магия; Канонът реагираше на близостта на Камъка на здрача. По тила си усетих боцкащи капчици пот, когато осъзнах, че Аленах видя неземната светлина, идваща от вътрешността на Канона, сякаш жилките на плочката бяха изпълнени с хранително вещество.
Изправих се и се отдалечих на няколко стъпки с гръб към него, обгърнах плочката с ръце, както се гушка дете и безмълвно наредих на Канона да погълне примамливия си блясък, защото щеше да ме издаде.
И сякаш Канонът ме чу, светлината отвътре угасна като въглен и Камъкът на здрача изстина. Можех само да си представя какво ли щеше да бъде това преживяване, ако имах дори капка от кръвта на Кавана.
— Прочети ми го, дъще — каза Аленах, докато спускаше плочата на огнището обратно на мястото й.
Прочистих гърло и с усилие на волята призовах гласа си да не трепне.
Думите на Лиадан се изляха от езика ми, ефирни като облак, сладки като мед, остри като меч:
Стаята притихна, докато гласът ми се носеше към сенките; думите увиснаха като скъпоценни камъни във въздуха между Аленах и мен. Някога бях вярвала, че само дъщеря от рода Кавана имаше право над трона. Сега осъзнах, че Лиадан беше направила короната достъпна за всяка благородна дъщеря на четиринайсетте Дома.
Аленах беше прав; наистина имах законно право.
После той пристъпи напред, ръцете му отново обгърнаха лицето ми; ламтежът за властта и за трона проблясваше в очите му, когато се вгледа настойчиво в мен и съзря сянката на майка ми.
— Така се въздига домът Аленах — прошепна той.
— Така се въздига той, татко.
Той ме целуна по челото, обвързвайки ме окончателно с плановете си за сбъдване на предопределеното. Оставих го да ме изведе до салона и седнах в стола пред запаленото огнище, а той ми наля бокал вино, за да го отпразнуваме. Държах Канона в скута си; оставих го да почива на бедрата ми като все още милвах с пръсти изсечените думи.
Тогава най-сетне се разнесе настойчиво блъскане по вратата.
Аленах се намръщи и остави бутилката с проблясващо раздразнение по лицето.
— Какво има? — провикна се с раздразнен тон.
— Милорд, нивите горят! — отвърна един глас, приглушен от дървената врата.
Видях смутеното изражение на Аленах се преобрази в шок, той прекоси с големи крачки стаята и отвори рязко вратата. Там стоеше един от неговите танове с лице, покрито с дим и пот.
— Какво искате да кажете с това, че нивите горят? — повтори лордът.
— Цялата ечемична нива е обхваната от пожар — изрече задъхано танът. — Не можем да го овладеем.
— Свикайте всички мъже — нареди Аленах. — Отивам право там.
Припряно се изправих на крака и оставих Канона на стола. Аленах крачеше обратно през стаята към една врата встрани от салона му, която се сливаше със стената, затова не я бях забелязала преди. Повлякох се след него като кършех ръце.